Прави ли ви впечатление, че бежанците сякаш изчезнаха. Последно чухме за тях след гоненията в село Розово и потопа във варненския кв. „Аспарухово", където сирийци разчистваха калта с останалите доброволци. В предходните месеци за тях се говореше основно с отрицание, а МВР използва минало свършено време - „приливната вълна" е овладяна, вдигнахме стена по границата с Турция, така че спокойно.
Не, бежанците са тук и трудното тепърва предстои. Сега е ред да мислим за интеграцията на всички тези хора и децата им, казва Линда Ауанис. Тя е от Ирак, живее в България от 1994 г. със своето семейство, християнка е, но по-важното е друго - вече 14-та година опитва да укроти центрофугата от администрация и стереотипи, която върти бежанците в омагьосан кръг - и да ги подготви за новия живот тук.
Тя говори отличен български език с въздишки, докато очите й на няколко пъти се насълзяват зад бюрото в скромния кабинет на председателя на Съюза на жените бежанки. В дъното стоят бурканчета със специално мляко за алергично бебе. Това също влиза в работата на Линда, която не спира по време на нашия разговор - с обаждания от различни хора в нужда.
За какво им помагат? За всичко. Линда и екипът й са преводачи, съветници, куриери, търсят работа, осигуряват лекарства, събират и раздават помощи. Поводът за разговора е кампанията на БХК и Мулти култи колектив за развенчаване на митовете за бежанците. Един от тях е, че това са нелегални имигранти, престъпници или нарочно идват у нас, за да се възползват от социалните помощи.
Очи в очи с бомбите
„Бежанците не избират в кои държави да отидат, не си купуват самолетен билет. Ирак - Турция - България. Иран - Турция - България. Сирия - Турция - България. Разбирате ли? Това е най-близката страна, първата входна врата", отговаря Линда.
Нейната история минава по първото направление преди 20 години. Тогава Ирак се съвзема от приключилия 8-годишен въоръжен конфликт с Иран. Няколко месеца по-късно Линда Ауанис, представител на малцинствена общност, наема двама новоосвободени от армията младежи, които да боядисат стените на магазина й в Багдад.
„Те пееха и работеха. Всички бяхме толкова щастливи. Изведнъж по радиото съобщиха, че Ирак е нападнал Кувейт, че той вече е наша територия, че всички техни връстници, годни за военна служба, трябва да се явят на следващата сутрин. Те започнаха да плачат, защото щяха да ги убият като предатели, ако не отидат", разказва тя. Тогава семейство Ауанис, търсещи политическо убежище, се отправят към първата сигурна държава - България.
20 години по-късно светът не се е променил много. Ето как звучат свидетелските показания на Линда: „Войната е най-страшното. Знам какво е да загубиш всичко. Целият ти живот отива за броени часове и трябва да бягаш. За секунди всеки може да се озове в такава ситуация". Там попаднаха гражданите на Сирия.
Без дом
Пиковата вълна от есента на миналата година действително премина, но около 2200 души все още пребивават в центровете за настаняване на Държавната агенция за бежанци. Когато получат статут - бежански или хуманитарен, те трябва да напуснат в срок до 14 дни. Това е спящ проблем, защото има голям риск много семейства да останат на улицата. Причините са две - държавата няма ангажимент към чужденците, след като процедурата приключи, а успехът им на пазара на труда е минимален.
„Най-острата нужда е от жилища. Има български семейства, които приемат бежанци. Но когато нямаш средства, работа, не може да намериш квартира. В наредбата за общински жилища условията са много трудни - единият родител да е българин или да са живели 10 години в България. Така те ще останат бездомни", обяснява Линда.
Другият вариант е отново да се върнат в и без това пренаселените държавни центрове. Това е причината масово бежанците да искат да напуснат България. Тенденцията е от началото на годината, когато бе обещана все още липсващата стратегия за интеграция на новопристигналите у нас рекорден брой бягащи от войната в Сирия - около 10 000 души.
Стъпка по стъпка
През 1994 г. не съществува приемателният център в кв. „Овча купел", така че Линда Ауанис продава своите бижута, за да наеме квартира: "След няколко месеца ни дадоха стая с хазяйка в Горна баня. Нямаше курсове, нямаше организации, нямаше доброволци. За статут чаках три години".
Сега заветният документ се взема по-бързо, но неуредиците продължават. Един от най-фрапантните примери, които тя посочва, е процедурата при новородено дете на бежанци - тя започва след издаване на акта за раждане, за да получи и бебето бежански статут. Най-абсурдното е, че новороденото минава през официално интервю, при което служителите питат, а родителите отговарят от негово име.
Идеята за Съвет на жените бежанки идва след обучение за социална ориентация, организирано през 2002 г. от БЧК и Върховния комисариат на ООН по бежанците. „Дотогава се справяхме сами, въпреки многото права и задължения, които имат бежанците. Всеки от нас бе живял 6, 8 години в България. Така решихме да създадем организация, но мъжете нямаха доверие, че някой ще ни подаде ръка и че може да постигнем нещо. Те отказаха още от първия ден и останахме само жени", споделя Линда.
През 2003 г. Съветът на жените бежанци е официално регистриран. Жените имат нужда от специална защита, защото в много случаи става дума за такива, които никога не са работили, а същевременно са многодетни майки.
„Разбрахме, че бежанци могат да помагат на бежанци. Печелихме доверието им, превърнахме се в посредник между другите организации, получихме достъп до ДАБ", допълва жената от Ирак. По това време проблемът не се обсъжда публично, докато изведнъж войната в Сирия не преобърна картината.
Омраза ни е чужда
В разгара на кризата от есента на миналата година Линда Ауанис се сблъсква с груби прояви на ксенофобия и омраза. По стените на центъра на ул. „Братя Миладинови", нает след много откази, където всеки четвъртък се раздават помощи, за първи път се появяват драсканици срещу бежанците и исляма, а сега входът му нарочно се зарива с боклук.
„Това беше политическо. Аз съм обикновен човек и мога да кажа, че за толкова години в България нямаше такова нещо. 95 процента от даренията за нашата организация са от българи. Не мога да си обясня как за толкова кратко време хората се променят, включително и да стигат до насилие", казва Линда.
Няма нужда да припомняме протестите на националистически партии. Според Линда българският народ е толерантен и помага без да се афишира, но същевременно изпитва страх от непознатото. Щом проговаря български език, научава, че много българи смятат бежанеца за човек, вършил нелегални дейности и избягал от своята родина. Отговаря с народна поговорка: "Всяко стадо има мърша".
Другото обяснение за масовото недоверие е в кривия прочит на религията. Да не заздравяваме, че атентаторите на летище „Сарафово" влязоха у нас с фалшиви паспорти, а не като бежанци. Срещу тях работи и ниската информираност на обществото, което ги прави още по-капсулирани.
„Сега имам много приятели - българи. Когато стана промяната в Ирак, аз мислих да се върна. През 2004 - 2005 година голяма група замина обратно, но българи ми казаха: "Няма да те пуснем".
Ще е наистина хубаво, ако повече бежанци чуват тези думи. Тогава ще знаят, че не са сами срещу стената.
