One Of These Days

„Бурен понеделник" (Stormy Monday) е стар „черен" филм за ценители на режисьора Майк Фигис от 1988-а. Голяма част от чара му се дължи на ролята на собственик на джаз клуб, изиграна от все още младия тогава Стинг. Това е най-добрата кинороля на Стинг, който иначе не е особено даровит актьор, и вероятно най-запомнящата се роля на мениджър на клуб в историята на киното изобщо.

Тя е първото, което ми минава през ума, когато се срещам с Петър Коев от „Sofia Live Club". Той някак си ми напомня точно за Стинг, макар и в по-късните му години. Мениджър на джаз клуб е (макар да пускат и друга музика там), има същото интелигентно излъчване и музиката, както и всичко свързано с нея, някак са се просмукали в него до степен да усетиш, че това е целият му живот - работа, хоби, основно занимание и препитание.

Говори бавно, леко умозрително и има много какво да каже, в случай че го попитате и имате желание да го изслушате докрай, а той намери време да ви отговори. Времето е най-големият му противник - програмата на клуба за този месец е запълнена до последния възможен ден. И имената са както от елита на родната ни сцена, така и световни звезди.

Селекцията е безкомпромисна. „Тук не може да свири всеки", казва меко, но категорично, сякаш се разбира от само себе си, Коев. И малко по-късно добавя: „А ние не правим участия или концерти на изпълнителите, опитваме се да правим събития". И обяснява защо и как.

Докато го слушам, за момент съжалявам, че не сме седнали ей така, по приятелски на чаша уиски и на приказки, но явно в графика му няма време за такива екстри. Формално поводът за срещата ни е наградата за най-добър клуб за жива музика за 2010-а, която „Sofia Live Club" получи преди дни в първите годишни награди на Awards.bg, но всъщност това е последното, което коментираме.

WTF...? или FAQ

Концепцията на клуба е клуб за жива музика. Всякаква, изключая поп фолка - не воюваме с него, но сме настрана от това нещо, това е някаква друга култура. Иначе правим всичко - може да е джаз, рок, поп, танго или салса. Всичко, стига да е качествено изсвирено и направено.

Аз самият слушам всичко, макар джазът да ми е слабост. Но макар тук да сме двумилионен град, няма шанс да направиш само джаз клуб. Което е трагично. Ако е само рок - може би има малко по-големи шансове, но пак е трудно. Затова правим за всекиго по нещо.

Ето миналата седмица - имахме джаз, следващата вечер уърлд в лицето на Прем Джошуа, който е немец, но свири индийска музика и всеки път настоява да има и български фолк музиканти на концерта му, интересно му е да работи с тях. Следващата вечер пък - Франко Лусиани, най-добрият хармоникар в момента, който свири танго, страшно хубаво.

My Way

Нашият път, така да се каже, е тежък. Защото Франко Лусиани, Прем Джошуа - това не е комерсиално. Ако решим, че искаме всяка вечер да е пълно, това означава да каним много популярни имена. Тук хората не обичат да експериментират, не търсят нещо ново, затова у нас се залага на популярни имена.

И стигаме до куриоза в България хората да се редят на опашка за билети за... „Дюк Елингтън Оркестра". Ми той Дюк Елингтън от 40 години е покойник!? Но това име всеки го е чувал, дори хора, които иначе не се интересуват от джаз. И понеже им е познато, те идват и си купуват билети.

Само че този оркестър е бил ценен, когато Дюк Елингтън е бил отпред. А в случая това са просто някакви хора... ние тук можем да се съберем наши си, български музиканти и да си направим „Дюк Елингтън Оркестра" със същия успех, защото имаме много добри музиканти. Но хората се хващат на познатото име и отиват на концерт.

Идеята за клуба

Аз много години се мотая из тези среди. Почнах в "Суингинг Хол" навремето, след това управлявах "Бекстейдж" 8 години. И това си ме влече - имам отношение към тези неща, познавам всички наши музиканти. И всяко нещо с времето си. Ако е можело това да се случи по-рано - такъв клуб, щяло е да стане и то не от мене. Но явно сега му е дошло времето.

Малко тенденциозно е кръстен „Sofia Live Club". Влязохме в ЕС, бием се в гърдите, че сме европейци, ще почнем да си плащаме с евро след някой ден, а нямаме едно представително място, където да можеш да поканиш един добър артист и да направиш хубав концерт. Не може всичко да се случва в зала 1.

Интересното е повече, че много от големите музиканти - като Били Кобъм, Кен Хенсли, „Шакатак", Стив Лукетър... за година и половина наистина много хора минаха през SLC; та те ни дават много висока оценка. Това са хора, които са обиколили планетата и са свирили навсякъде. И казват, че такива места по света са рядкост.

Кое му е различното

Помещението е добро за звук - защото така е проектирано. И допълнително е обработено така, както никъде у нас не го правят. Първият човек, влязъл тук, е акустик.

В повечето случаи се взема помещение, вика се дизайнер, прави се страшен интериор и накрая викат „айде сега да го озвучим". И ако въобще стигнат до акустик, той идва и им казва: „Ама хора, тук има огледала, там гранит, тука пък тази стена въобще не може да я има". След като всичко вече е направено. И ако иска да е наистина добре, инвеститорът трябва да събори всичко - но това не се случва. И затова обикновено няма саунд.

Все едно да направиш ресторант и да не оставиш място за кухнята или да докараш първия срещнат от улицата за готвач.

А ние продаваме музика на хората, най-грубо казано. И поради това при нас всичко е обработено като студио. Никъде няма ехтеж, нищо! Това е мокет, това са френски звукопоглъщащи пана, вата, завеси, кожи честърфийлд, които не връщат звук. Отделно 3 месеца приемахме и отхвърляхме оферти за озвучаването.

На концерта на Антонио Форчоне, който се издава от един лейбъл, известен с безкомпромисния си звук (издават на винил), се събраха доста хора хайфисти, както им викаха преди, а сега - аудиофили. Това са хора, които в къщите си имат уредби за стотици хиляди. Аз с някои от тях се познавам. И тези хора дадоха много висока оценка. Казаха, че въобще не са предполагали, че на живо могат да чуят такъв саунд.

А те са хора маниаци. Които си имат стая за слушане. Изважда се плочата, на която има бележка, че е пускана през 96-та година март месец, слага се на грамофон за 80 000 евро, с лампови стъпала. И тези хора казаха, че звукът е страшен. Това е. Чак се поласках.

И чуждите изпълнители също го казват. Помислено е за тях, имат гримьорна, условия. Тук при това оборудване и тези условия спокойно можеш да поканиш какъвто си искаш световен артист.

Програмата

Ние през този месец даже сме прекалили малко - доста сериозни външни и наши участия има. Но сега ни е силата, де - това през август няма как да го направим.

В двумилионен град трябва да сме много големи песимисти да мислим, че всичко е само чалга и само чалготеките ще се напълнят, а другото е обречено. На хората все още им трябва време да го оценят това място, щото не вярват.

Ние ги лъжем хората непрекъснато. Отидеш на пиано бар и там ти свирят руски частушки и БГ естрада от близкото минало. Това е в добрия случай - защото има и чалга пиано бар. Има и друг. Чета вестник - откри се нов пиано бар еди кой си, свири Развигор Попов (дотук добре) и щастливият собственик раздавал пари на танцьорките по пилоните. Значи освен чалга пиано бар имаме вече и стриптийз пиано бар. Ние сме новатори на планетата, правим нови неща...

Не искам да кажа лоши неща за другите клубове, но хората - онези, които имат по-високи претенции, които пътуват по света и са ходили по клубове - не ги удовлетворява това, което виждат по другите места. И не им се вярва, че тук има такова място. На година и половина сме вече и все още идват хора за първи път и казват „това не е истина, ние не сме знаели".

Така че, борбата е малко неравна, малко с вятърните мелници, донкихотовщина такава, защото хората търсят комерсиалното.

Публиката

Публика за нас обаче има. Има, определено.

Като рекорд по посещаемост беше Стив Лукетър. Все пак голямо име и интересът беше огромен. Връщахме хора - клубът се претъпка, буквално.

От българска страна най-голяма посещаемост направи Рут Колева. Беше препълнено, концертът беше много добър. Аз харесвам Рут, затова я поканих да пее, но не очаквах чак такъв интерес - и аз се изненадах. Което е много хубаво.

Българските изпълнители

Малко са, поне добрите. Пак казвам, не може всеки да свири тук. Дори и най-добрите ги пускаме минимум през два месеца. Белослава примерно винаги пълни. Белослава е магия - само като й кажеш името и почват да правят резервации в момента, в който се обяви. Но тя пее максимум 3 пъти в годината.

Ако бяхме в Лондон, където има много все добри групи, бих могъл да направя минимум година без да повтарям имена, но тук не е така, за съжаление. Надявам се, че този клуб по някакъв начин мобилизира и самите музиканти. Полека-лека почнаха специално за свиренията си тука да ги обмислят повече, да ги подготвят, да ги анонсират, да добавят нещо специално.

Конкуренцията

На наградите ние взехме наградата за лайв клуб, а „Строежа"за рок клуб - категория, в която участвахме и ние. Да не се хвалим сами, но наградите са реални. В категорията за жива музика просто няма как да спечели друг, не би било коректно. А „Строежа" съвсем заслужено ни победиха за рок клуб. Ние правим и рок събития, но 1-2 пъти в месеца, а те го правят регулярно и си го заслужиха.

Ние мисля че за година и половина доста добре се развиваме. И това не е краят, нали. Тепърва имаме да се развиваме. Вървим напред, пък докъдето стигнем. Възможности има. България се отваря към света, почват да ни знаят, че ни има на картата. Може би един ден ще попаднем и на картата на музикалния бизнес, сега още не сме там.

Слава богу, буукинг агенциите ни търсят вече, предлагат ни. Еди кой си е на турне, има дата в Солун, искате ли, има свободна дата. Но това са неща, които не можеш да ги предвидиш точно кой кога ще стане.

Идването на големи имена пък няма как да стане без подкрепа от спонсори и държавата. И това е така навсякъде - и в Белград, и в Букурещ, и в Солун. Айде, Истанбул е съвсем друго - огромен град, там се случват чудеса. В тези градове има добра програма, но това никой клуб и там не може да го направи сам. Има съпорт - от държавата, от фирми. И е нормално и клуб като нашият да бъде подпомаган. Това ще се случи - рано или късно, аз съм абсолютно сигурен в това.

Има програми в министерството на културата за подпомагане на културата. Особено в джаза - джазмените никога не могат да направят това, което правят рок звездите - концерти на стадиона. Първо музиката е друга и вторo, атмосферата е различна.

Управляващите

Интересното е, че когато правителствена делегация замине за Брюксел или някъде другаде, те канят Антони Дончев, Живко Петров Трио, канят джазмените. Няма да отидат с блондинките на „Пайнер" да се изтъпанчат еди къде си, я.

А в същото време тук в България не ги съпортват, за да могат да се развиват. И каненето на чужди гости също се нуждае от подпомагане за да можеш да говориш на един език с тях. Те като ти идват, като тук се правят добри концерти с чужди музиканти и нашите комуникират с тях, това са първите стъпки, дето се казва. Иначе тук са идвали хора от властта. И идват.

„Идвам!", извиква Коев на поне 5-тото вече настояване откъм бара, че еди кой си го чака. На раздяла го питам за нещо по-интересно, с което е запомнил някой от чуждите гости в клуба. Първо се чуди, не може да се сети. После му просветва.

Незабравимото

Интересно беше с Бил Шарп, пианистът на Шакатак. Те са група с 30-годишна история и доста платинени албуми. Но доста хора тук не ги знаят, макар че ако им пуснеш Шакатак, ще кажат „а, това съм го слушал", защото те са въртени доста. Имат много мелодични и приятни неща, аз много ги харесвам и затова лично ги поканих.

Не знам как е станало, но никога досега не бяха идвали в България. Аз съм никой за тях, но ги поканих, разменихме кореспонденция и те дойдоха. Направиха 3 дни концерти един след друг, на които имаше хора, които идват единия ден, гледат и направо си купуват билет и за следващия ден. Страхотно беше, много голям успех. Оказа се, че не само аз съм им фен.

И накрая, на третия концерт, Бил Шарп каза пред пълна зала тука: „Много бих се радвал да имахме такъв клуб и в Лондон!" Което направо ме...

Лондон си е Лондон, там клубовете са с история. Говорим с един приятел и той казва: „Виж какво правят в Лондон, примерно в клуб „606". А аз му казвам: „Извинявай много, този клуб знаеш ли кога е създаден? Той е с 40 години история, 37, ако трябва да сме точни!"

Нека да гледаме на нещата по-сериозно и реално. Ние предстои да си изградим име, да се случат много неща тепърва. Ето, като говоря за подкрепа от страна на държавата или спонсори, това не може да стане веднага след като един клуб е създаден. Трябва да натрупаме стаж, да си направим CV, с което аз да ида един ден и да кажа: „Хора, аз имам нужда от подпомагане, защото това е едно място, в което се случват прекрасни неща, ето вижте: аз съм направил това, това и това..."

„Ида!", извиква Петър Коев в отговор на поредния вик от дънота на клуба. „Идвам бе, идвам ей сега", повтаря той още 4 пъти, преди да се разделим. И след като си стискаме ръцете, отива да работи за бъдещето, което - както очевидно е дълбоко убеден - за „Sofia Live Club" тепърва предстои.