Грешах.
Преди една година напуснах интернет пространството. Мислех, че то ме прави непродуктивен. Мислех, че то е лишено от смисъл. Мислех, че развращава душата ми.
Мина година, откакто за последно сърфирах, „лайкнах" нещо и си проверих мейла. Изпълних плана - успях да се освободя от интернет.
Сега би трябвало да разкажа как това е решило всичките ми проблеми. Би трябвало да се чувствам просветен и връзката ми с реалността да е по-силна от всякога.
Вместо това часът е 8 вечерта, а аз току-що станах след цял ден сън. На телефона ми има 8 гласови съобщения от колеги и приятели, опитвали се да ме събудят.
Не исках да срещам точно този Пол в края на целогодишното ми пътуване.
Доброволна изолация
В началото на 2012-а бях на 26, а се чувствах изхабен. Имах нужда да си почина от модерния живот, от хамстерското колело на електронната поща и постоянния потоп от WWW информация, в който здравият ми разум сякаш се удави. Исках да избягам.
Мислех, че интернет вероятно е неестествена среда за хората, или поне за мен. Бях го използвал непрекъснато от 12-годишна възраст и не познавах живот без него. Чудех се какво ли друго битие би могло да съществува. Може би някакъв непознат за мен „реален живот", очакващ ме от другата страна на уеб браузъра.
Планът ми беше да напусна работа, да се прибера при родителите си, да чета, да пиша и да се шляя през свободното си време. Щях да намеря истинския Пол далеч от всичкия шум и да го превърна в по-добър човек.
Но по някаква причина от The Verge поискаха да ми плащат, за да не влизам в интернет. Така можех да остана в Ню Йорк и да споделям преживелиците си с гражданите на интернет, които съм изоставил.
Целта ми като писател беше да открия какво е направил интернет с мен през годините. Да го разбера, като го изучавам „от дистанция".
По този начин нямаше просто да стана по-добър човек, но и да помогна на цялото човечество. Щом веднъж откриехме каква е покварата на интернет, вече щяхме да можем да се борим срещу нея.
Така в 23:59 на 30 април 2012 г. аз изключих интернет кабела си, спрях Wi-Fi връзката и замених смартфона си с най-обикновен мобилен телефон. Почувствах се страхотно - бях свободен.
Това щеше да е невероятно.
Изживях мечтата си
Началото беше страхотно, повярвайте ми. Животът ми се напълни с интересни и смислени неща: срещи очи в очи, фризби, каране на колело и гръцка литература.
Без въобще да усетя, написах половината си роман, а всяка седмица предавах и по един текст на The Verge. Незнайно как, отслабнах с близо 7 килограма и се наложи да си купувам нови дрехи. Всички ми повтаряха колко щастлив им изглеждам.
Наистина бях леко самотен и скучаещ, но все пак смяната на темпото ми се струваше много ползотворна. През август написах в един от текстовете си: „Именно скуката и липсата на стимули ме карат да върша най-смислените неща, като писането и излизането с приятели".
Щом главата ми се проветри, вече можех да задържам вниманието си по-дълго. През първите 1-2 месеца 10 страници наведнъж от „Одисеята" ме изтощаваха. Сега вече спокойно мога да прочета по няколкостотин страници проза на един дъх, ако съм достатъчно заинтригуван.
Обратно в реалността
Но към края на годината вече бях изоставил хубавите си офлайн навици и бях открил куп нови офлайн пороци. Вече не превръщах скуката и липсата на стимули в пориви към учение и креативност, а по-скоро към пасивна консумация и социална изолация.
Година по-късно, вече не карам колело толкова много. Фризбито ми събира прах. През повечето уикенди въобще не излизам с хора, а любимото ми място на света е диванът.
Бях слушал хиляди пъти тезата как интернет ни прави самотни и глупави, и сякаш бях започнал да вярвам на тази теза. Исках да разбера какво ми причинява интернет, за да мога да му окажа съпротива.
Но интернет не е някакво занимание само по себе си, то е нещо, което правим един с друг. Интернет всъщност сме самите ние.
Тъй че когато се върна в мрежата, сигурно пак ще се разсейвам, ще си губя времето, няма да чета толкова книги и няма да пиша научнофантастичния си роман.
Но поне ще съм свързан с останалите.
