Пет дни след като изпада в кома, Оксана Нежалская се събужда. Макар и замаяна, тя усеща болки в цялото си тяло. Стаята е гореща. Докторът се навежда към нея и й казва, че е била ранена от експлоадирала противопехотна мина.
Погледът на Оксана се премества от очите на лекаря към долната част на тялото й. Вижда ръцете си, белязани от шрапнелите. Накрая забелязва и че десният й крак липсва. Четири месеца по-късно същото ще се случи и с левия.
Повече от 600 души са били убити от противопехотни мини и неексплоадирали артилерийски снаряди от войната в Източна Украйна през 2014 г. Поне 1000 са получили сериозни, животопроменящи наранявания, подобно на Оксана Нежалская, от всичките боеприпаси, които са разпилени като боклук из страната.
Никой не е напълно сигурен за степента на това военно "замърсяване".
От Министерството на отбраната на Украйна обаче съобщават, че по техни данни около 16 кв. км са покрити с противопехотни мини и други сходни взривни устройства.
Според някои експерти тези цифри са преувеличени, но всички са съгласни за едно – обезопасяването на региона представлява едно дългосрочно предизвикателство.
Няма съмнение, че Украйна е една от най-засегнатите от мини държави в света, казва Юри Сахраманян, програмен мениджър за региона на екипа сапьори HALO Trust. Очевидно е, че ще са нужни десетилетия, за да бъде Източна Украйна отново безопасна.
Една от многото такива истории
През един от летните дни на 2014 г. Оксана Нежалская превозва хранителни продукти до изолираното си село близо до фронтовата линия без да съзнава как ще се промени животът й.
Това е буйна година. През февруари про-европейски настроени протестиращи свалят от власт тогавашния президент Виктор Янукович. По-късно руски войски анексират полуостров Крим, а бунтовници, подкрепяни от Москва, се надигат в източния украински регион Донбас.
Когато сепаратистите обявяват независимост през април, Нежалская изведнъж разбира, че живее в т.нар. Луганска народна република. Фронтовите линии постоянно се местят, а ракети и снаряди прелитат над оспорваните територии. Сблъсъците стават още по-ожесточени през август, но Нежелская е твърдено решена да продължи да изпълнява ежедневните си задължения.
Тя живее в родното си село – Ивановка, на по-малко от 50 км от руската граница. Спомня си, че боевете тогава са били сравнително далеч – на около 15-ина километра. Недостигът на хранителни продукти обаче принуждава нея и съселяните й често да пътуват часове наред, за да напазаруват най-необходимото. Въпреки това повечето хора продължават да работят и животът си продължава както преди.
Оксана шофира по разбит път именно след едно такова пазаруване. С нея са приятелката и Елена и нейният зет Саша. Колата им обаче детонира една от многото мини в района.
При последвалия взрив Елена загива на място. Оксана и нейният зет са изхвърлени от автомобила. Краката на Саша са окървавени, увредени са бъбреците му. Левият крак на Оксана е откъснат, а десният е счупен на няколко места. Тялото й е прободено от няколко шрапнела, а освен това е загубила слуха в дясното си ухо, както и чувствителността на пръстите си.
Нежалская се събужда в отдалечения украински район Антрацит и по-конкретно в едноименния миннодобивен град, контролиран от бунтовниците. На стената има часовник, към който тя гледа постоянно. Чувства се сякаш е в ада.
Няколко месеца по-късно я прехвърлят в болница в контролирания от правителството Харков. Там, въпреки няколкото операции, левият й крак не успява да се възстанови. Хирурзите насрочват ден за ампутация. Дотогава се е случило толкова много, че Оксана просто приема ситуацията си.
Трудностите в живота не са новост за нея. Родена е в селски район на Съветска Украйна през 1972 г. Баща й работи в завод за машини, а майка й – в химически такъв. Разпадът на СССР носи ужаса на бедността и безработицата в региона. Оксана е работила като учителка в начално училище и си спомня как един нейн работодател й плащал в хранителни продукти, вместо с пари.
Така, когато получава протези за вече липсващите си крака през февруари 2015 г., тя се чувства сякаш е получила подарък за рождения ден и започва сложния процес да се научи да ходи отново.
Рискът остава
Въпреки редовните проверки, усилията Източна Украйна да бъде изчистена от експлозиви едва ли ще доведат до някакъв сериозен успех докато не бъде намерено финално решение на конфликта.
Според UNICEF едно дете бива ранено или убито всяка седмица и от двете страни. Противопехотни мини и невзривили се снаряди са основната причина за това. Те са довели до смъртта на над 100 деца до момента, а на много други са причинили доживотни увреждания.
Въпреки това вместо двете страни да премахват мините, те поставят още и още такива.
Хуманитарните сапьорски групи рядко получават достъп до територията, където "замърсяването" с експлозиви е най-сериозно – 450-километровата буферна зона.
Когато им се позволява достъп до място, което предполагаемо е било минирано, тези цивилни мъже и жени си поставят специални, бронезащитни якета и защитни маски, след което започват бавно да се придвижват из опасните зони. Рискът от взрив ги принуждава да напредват бавно. Щателно премахват тревите и дивите растения, а след това сканират земята с метални детектори.
През цялото време следят за детонатори и жици, които биха могли да задействат най-различни устройства – от мощните противотанкови мини TM62 до скачащите мини OZM-72, които се вдигат във въздуха на височината горе-долу на човешки таз преди да се взривят.
Две от основните групи, които работят на терен – HALO Trust и Датската сапьорска група (DDG), до момента са прочистили около 3 кв. Км в Източна Украйна. Това обаче е станало след много месеци упорита работа. Остава огромна площ, покрита с експлодиращи заплахи.
От HALO Trust посочват, че при проверката на около 1200 локации във всяка пета е открита опасна зона или потенциално минно поле.
В същото време сапьорите на държавна работа използват остаряло оборудване и търпят критики за това, че не прочистват старателно районите, нито обозначават прочистените такива.
Проблем представлява и липсата на централизирана държавна база данни за районите, където има мини или невзривени снаряди. Спадналият международен интерес към конфликта превръща задачата в още по-голямо предизвикателство, тъй като международното финансиране започва да намалява. Средствата от Европейската комисия, например, са намалели с три четвърти. САЩ са съкратили своето финансиране с две трети, а с една четвърт са намалели парите и от Великобритания.
Резултатът е, че по-малко от 4 процента от всички потенциално опасни райони са били прочистени, сочат данните на немския мозъчен тръст Heinrich Böll Foundation.
За оцелелите в управляваните от сепаратистите зони, продължаващият конфликт усложнява достъпа им до определени услуги.
Нежалская от своя страна има късмета да получи достъп до болници, които се намират дори по на запад. Доброволци събират средства, за да я изпратят в специален център в Австрия, където тя се учи на основни неща – как да става от леглото и да се облича с помощта на новите протези.
В момента времето й е разпределено между два центъра в Украйна, в които терапевти учат хора в нейното състояние на нови умения, които да им помогнат да се върнат на работа. Оксана се е фокусирала върху бродерията. Няма на кого да се оплаква и заради това се справя сама с проблемите си. Понякога все още я измъчва и чувството, че долните й крайници все още са там.
Но година след като се сдобива с протезите Нежалская успява да излезе в снега, за да ги изпробва в реални условия. Въпреки леда, снега и вятъра, тя успява да изкачи стъпалата до вече порутен замък край украинския град Лвoв.
И в момента на личен триумф погледът й неусетно се премества на изток – там, където още много противопехотни мини дебнат в един далечен, но нестихващ конфликт.
