Със СИРИЗА на власт в Атина и "Подемос" по улиците на Мадрид нараства усещането, че южноевропейската коалиция от партии, противници на икономиите, ще събори догмата на икономическата дисциплина, налагана от Брюксел и северните държави. Донякъде имаме повод да се зарадваме от факта, че строгото затягане на коланите вече се подлага на съмнение като най-добър начин Европа да бъде извадена от стагнацията. Но възходът на тези радикални политически сили разделя и без това достатъчно разделения континент.
В Северна Европа елитът е атакуван от десницата, на юг - от левицата.
Изборите за европарламент през май 2014 бяха първият знак за настъпващия с бодра крачка популизъм в целия Евросъюз. Сега той превзема вътрешната политика в страните-членки, а 2015 ще е година на много общи избори в ЕС.
За разлика от крайнодесните партии, които процъфтяват в Северна Европа, СИРИЗА и "Подемос" стоят встрани от антиемигрантските настроения и сериозно са ограничили изказванията против ЕС, макар и да критикуват политиките му. За Европа е здравословно именно подобни движения да улавят общото настроение на недоволство, вместо то да се овладява от партии като UKIP на Найджъл Фарадж или Марин льо Пен, или шведските демократи.
СИРИЗА и "Подемос" предпочитат да канализират масовия гняв срещу управляващата класа - както те я наричат "кастата" , която включва центристи, леви или десни, всички обединени в едно публично безчестие от упражняването на властта.
Би било обаче опасно късогледство да не се отбележи припокриването между набиращите сила движения срещу настоящия политически елит
И левите, и десни антисистемни партии черпят страстта и подкрепата си от недрата на национализма и това проличава от начина, по който адресират и разпределят вината за икономическата катастрофа. И Испания, и Гърция със сигурност бяха тежко засегнати от кризата и нейните последици. Би било обаче несправедливо цялата вина за настоящите трудности да се стоварва върху Ангела Меркел, както често правят и СИРИЗА, и "Подемос", или върху очевидната лъжливост на гръцката статистика, както го правят крайнодесните в Северна Европа. Факт е, че много от трудностите на Испания се коренят в строителния балон от началото на 2000-та година.
Идеологическите екстремисти могат да се сближат и без любов, когато това им е изгодно
Така и стана, когато СИРИЗА избра да сформира коалиция с крайнодясната националистическа, антиемиграционна и антисемитска партия "Независими гърци". Трудно е да проумеем как идеите, подкрепяни от такъв партньор, по някакъв начин биха пасвали на призивите на СИРИЗА за възраждане на демокрацията.
Парламентарната аритметика и нуждата от широк фронт срещу икономиите сигурно са смекчаващи вината обстоятелства, но въпреки това е смайващо до каква степен СИРИЗА като цяло избягна критиките от поддръжниците на левицата в Европа. И те би трябвало да са не по-малко притеснени от подкрепата, която Марин льо Пен изрази за СИРИЗА, когато атакува "тоталитаризма на ЕС и финансовите пазари".
Друго неловко припокриване между крайната десница и крайната левица може да бъде открито в подкрепата за пропагандата на Владимир Путин около Украинската криза.
Първият висш чужд представител, който Алексис Ципрас прие след избирането си, бе руският посланик в Гърция. "Подемос" демонстрира подобна симпатия към официалните руски позиции. Объркващо е да видим как партии, посветили се на борбата с олигархията и насърчаването на прозрачността в собствените си държави, толкова лесно се сближават с корумпирана авторитарна държава като Русия.
Всичко споменато дотук означава, че гласоподавателите ще очакват потвърждение от антисистемните партии за спазването на основните правила на либералната демокрация
И Испания, и Гърция имат много живи спомени за фашизма, които действат като противоотрова срещу крайнодесните тенденции. Но този аргумент също така игнорира факта, че неофашистите от "Златна зора" заеха трето място на скорошните избори в Гърция.
В Европа цари разделение между Севера и Юга, което отразява различните предпочитани решения за икономическите ѝ трудности. Политическият цвят на партиите-борци с елита зависи и от това доколко близо е страната до Северно море или Средиземно море. Но изненадваща и притеснителна част от романтичния им чар произлиза от националистическите послания.
ЕС трябва да се превърне в съюз на трезвомислещи патриоти, ако иска да овладее опиянението от национализма.
Статия предназначена за зомбитата.Протест към опита за търсене на демократични ценности различни от настоящите.Кой определя правилността?Бог или настоящия политически елит?Ето това е големия недостатък на социалната система –спорът кой ще поеме функциите на Бог.Предимството на високите технологии е че дадоха възможност на много индивиди/не говоря за хора защото има разлика/да преценяват това.Продължаваме напред.Дано благоразумието надделее.Нима съм сам в тези съждения?
Протестират мързелвците - маляките и испанците. А българите, румънците, албанците и други вършат черната работа в страните им. Дето е под достойнството на протестиращите разбираш ли...
„ЕС трябва да се превърне в съюз на трезвомислещи патриоти, ако иска да овладее опиянението от национализма..........” Трезвомислещи патриоти като алтернатива на опиянени националисти! Как да се разчете този призив? Трезвомислещи патриоти – що е то? Може би се има предвид ЕС като отечество. Да погледнем трезво на ЕС като на едно общо отечество, като на един общ пазар, където законите на пазарната икономика, на търсенето и предлагането, на конкуренцията, ще покажат кои нации ще постигнат своето „щастие” и кой ще вегитират по пътя на упадъка и обезлюдяването. Национализмът е пречка по пътя на създаването на един такъв общ пазар, защото националната държава поставя на преден план тесните национални интереси, препитанието и оцеляването при цикличните икономически кризи на собственото си население, и би поставяла пречки пред трансевропейските, а и пред международните компании, с което би възпрепятствало възхода на общото ни отечество – Европейския съюз.
Демокрацията май вече стана неудобна и ще се минава на плутокрация. То реално сме в плутокрация, обаче сега трябва да се легитимира и да ни убедят, че плутокрацията е по-прогресивна от демокрацията. Боже, този спор се води 2500 години... А някои скачаха срещу Олигарски