Нощ е, затова заснетите кадри са неясни. В началото не се разбира какво се вижда. Ясно е, че група от около 40 души върви с бърз ход по улица, придружавана от странен звук - може би дрънчене. Сред шума се чува глас: "¿Que es esto?" или "Какво става тук?". После се появява едър мъж, облечен в маслиненозелено. Той тича, заобиколен от 4-5 души, вероятно гардове. Мъжът изглежда паникьосан и безпомощен.
Постепенно става ясно, че едрият мъж в зелено е самият президент на Венецуела - Николас Мадуро, а антуражът е неговата объркана охрана. Хората зад него крещят "¡Mamagüebo!" ("Духач!"). Това е придружено от още гневни крясъци и от удрянето по тенджери.
Само часове след заснемането му, клипът от преследването на Мадуро набира скоростна популярност във Венецуела чрез социалните медии.
Ето и самото видео:
VIDEO: residents of #VillaRosa, #Venezuela, protested Maduro with pots & pans. (And it was beyond embarrassing.) pic.twitter.com/6Bqbs0kO1H
— Mariana_Atencio (@marianaatencio) 3 септември 2016 г.
Скоро се разчува новината, че президентската почетна гвардия обикаля от врата на врата, претърсва къщите и изземва мобилните телефони на жителите на Вила Роза - бедняшкия квартал на остров Маргарита, на 300 км източно от Каракас, където се е случило преследването.
Но "горилите" на Мадуро се движат много по-бавно от интернет: към момента, когато те приключват с арестите и разпитите на около 20 жители на района същата нощ, почти всички във Венецуела вече са гледали видеата.
Не е ясно защо Мадуро е решил да поеме на злополучната си разходка във Вила Роза въпросната нощ.
Твърди се, че минути по-рано той е демонстрирал пред камерите как са реновирани някои къщи на база на една от социалните му програми.
Предният ден 750 000 души се събраха на мирно шествие в столицата Каракас, като поискаха референдум за сваляне на Мадуро от поста му - право, гарантирано им от венецуелската конституция.
Поддръжник на опозицията в сблъсък с полицията в Каракас, 1 септември, 2016 / Снимка: Getty Images
Сред най-тежката икономическа криза в историята на страната и безпрецедентни нива на глад и лишения, на хората просто им е дошло до гуша.
Инцидентът #VillaRosa, както скоро се прочу в Twitter, наелектризира Венецуела повече от всичко друго от доста време насам.
Подложен на откровен присмех от страна на отчаяните и ядосани хора, Мадуро изглеждаше абсурдно. А за един автократ да изглежда абсурдно и смешно не предвещава нищо добро.
Mitzy. ¿Por qué gobierno en vez de amenazar a vecinos de Villa Rosa no resuelve más bien problemas de agua y comida? pic.twitter.com/LQPhWb6EwO
— Antonio Ledezma (@alcaldeledezma) 5 септември 2016 г.
"Защо правителството вместо да заплашва хората във Вила Роза не реши проблемите с водата и яденето?"
Дори кадрите от претъпканите с протестиращи основни главни улици на Каракас не успяха да засенчат емоционалното въздействие на #VillaRosa. Има нещо радикално в образите на обикновени хора, които блъскат по празните си тенджери току до лицето на президента. Това е нещо, което никое шествие не би могло да надмине като непосредствен ефект.
Барабаненето по празни тенджери - известно като cacerolazo - е отдавна съществуваща форма на протест в Южна Америка. Тя датира още от времето на Алиенде, когато се провеждат демонстрации срещу недостига на храна в Чили. Затова и този вид бунт заслужава специално внимание.
Това представлява децентрализирана, самосиндикална форма на дисидентство: в определен час хората застават на прозорците и започват да блъскат по тенджерите с черпаци, като предизвикват какафония, обхващаща целия квартал.
Гениалността на тази стратегия е, че тя намалява цената на протеста, като намалява човешката изолация, която автократичните режими като тези на Мадуро и Уго Чавес преди него разчитат, за да пречупят противниците си.
Благодарение на cacerolazo можете реално да чуете онези, които се чувстват по същия начин като вас. Ако има неща, които би ви било страх да кажете открито, тенджерата може да ги каже от ваше име. Всъщност врявата обръща ситуацията за поддръжниците на властта: нормално те могат да налагат мълчание, но по време на cacerolazo, те са изолираните.
И за силите за сигурност cacerolazo представлява непреодолим проблем: как да потиснеш протест, който едновременно е навсякъде, и същевременно не е на точно определено място?
Дрънченето на тенджери беше сериозна част от първата вълна антиправителствени протести от 2002-ра до 2004-та. А тогава Чавес все още беше на власт и нещата във Венецуела далеч не бяха толкова зле, колкото са сега.
Протестното движение по това време се провали, победено от чистата харизма на Чавес и дълбоките джобове на държавата, заради бума на цените на петрола в началото на новото хилядолетие. За някои традицията все още носи неприятния полъх на поражението на това движение: Чавес, естествено, не падна и продължи да управлява все по-авторитарно чак до смъртта си през 2013 година.
Мадуро, избраният от Чавес наследник, възприе същия репресивен подход и продължи традицията на възхищение към кубинските методи на контрол на дисидентството. Но Мадуро няма харизмата на предшественика си, нито късмета му с цените на петрола на международните пазари.
Обезценяването на петрола в световен мащаб извади на бял свят безброй примери, че социалистическата икономика реално не функционира. Сега системата е достигнала кризисна точка: тотален икономически разгром, който е изправил дори професионалистите от средната класа пред риска да гладуват.
Тенджерите са празни така или иначе - защо да не блъскат венецуелците по тях?
Във Венецуела нарастващият авторитаризъм при управлението на Мадуро накара хората оправдано да се боят да говорят твърде открито срещу правителството. Известните противници на режима редовно биват уволнявани от държавни постове. Което е по-лошо, отказва им се достъп до купонната система, от която практически всички в момента зависят за храна.
Венецуелци пазаруват в супермаркет в Кукута, Колумбия. На 17 юли Николас Мадуро отвори границите със съседната страна едва за трети път тази година. Десетки хиляди венецуелци използваха възможността да накупят жизненоважни храни и стоки като ориз и шампоан, които в момента не могат да си намерят у дома / Снимка: Getty Images
За да оцелеят, хората трябва да пазят тишина. Наложеното мълчание на свой ред оставя противниците на властта в изолация. Когато има ужасна цена, която хората плащат за разкриването на истинските си убеждения, политическият активизъм е почти невъзможен.
И все пак усещането, че промяната на режима е неизбежна, вече е осезаемо във Венецуела.
За жителите на страната е ясно, че акция от рода на #VillaRosa назрява от цяла година. Общественото мнение, което се смяташе доскоро, че е разделено приблизително наполовина в полза на Мадуро, сега се е обърнало категорично срещу него. Изследване от юли на Venebarometro разкрива, че гласоподавателите се разделят на 88 срещу 11 процента в покрепа на свалянето на Мадуро от поста му. При такива обстоятелства отказването на своевременен вот за свалянето му се очертава да изправи страната пред неконтролируем политически конфликт.
Първите признаци за този конфликт ясно проличаха във Вила Роза.
Гледката на обикновени хора в обикновен квартал, които буквално преследват президента си по улицата, поражда спомени за прочутите сцени в Румъния през 1989-та, когато група подбрани поддръжници на властта в Букурещ започна да освирква тогавашния президент Николае Чаушеску по време на реч.
Румънците помнят, че неговата всемогъща аура изчезна на живо по телевизията, докато той махаше на публиката в отчаян опит да я успокои. За дни неговата някога недосегаема диктатура се срина, и Чаушеску бе незабавно екзекутиран от революционен трибунал. И всичко това се случи две десетилетия преди появата на Twitter.
На пръв поглед изглежда сякаш #VillaRosa е моментът, в който Мадуро се оказва в ситуацията на Чаушеску - тази сцена, която се запечатва в националната психика и разкрива срива на авторитета му и властта му на лидер.
Но режимът сам по себе си няма да падне толкова бързо като този в Румъния.
Въпреки че само 11 процента застават твърдо зад правителството, поддръжниците на чавизма са организирани, идеологически безкомпромисни и тежко въоръжени.
Авторитетът на Мадуро може и да отслабва, но той все още има предостатъчно власт.
Режимът контролира почти всяка частица от държавата - от избирателната комисия, през полицията, до Националната гвардия на управляващата партия, армията, флота и военновъздушните сили.
Сред малкото държавни институции, които чавистите не контролират, е Народното събрание, единствената институция, оформяна от хората и сега контролирана от опозицията, която спечели смазващо квалифицирано мнозинство от 66% в изборите миналия декември.
Но дори това не е повод за прекалени притеснения за автократичен режим като този на Мадуро, тъй като той пък контролира Върховния съд. Във вторник той реши, че всички закони, приемани от сегашното Народно събрание, са "невалидни и недействителни", в отговор на решението на контролирания от опозицията орган да позволи клетва на трима депутати, обвинени от съда в изборни манипулации.
С едно-единствено решение Върховният съд отмени всичко, което гласува избраното сега Народно събрание.
По закон опозицията има нужда от 3.9 млн. подписа, които трябва да събере до края на октомври (нещо, на което се е съгласила послушната правителствена избирателна комисия) за официално организиране на вот за свалянето на Мадуро.
Опозицията залага на това, че в демонстрация на сила и непокорство в този момент - примерно събиране на 5, 6 или 7 млн. подписа - ще породи неудържим натиск за референдум преди края на годината. Ако правителството откаже да проведе такъв дори и тогава, крайното гражданско неподчинение може да направи страната неуправляема. Чак на този етап натискът върху Мадуро да подаде оставка би могъл да стане непреодолим.
Моментът има значение.
Според сложните правила на венецуелската конституция, предсрочни избори се свикват само ако президентът бъде свален преди четвъртата година на 6-годишния си мандат. И този решаващ срок е 10 януари 2017-та. Ако вотът за сваляне на Мадуро се случи преди тази дата - ще има нови избори. Ако обаче вотът бъде проведен след тази дата, неговият вицепрезидент ще доизкара мандата, което оставя чависткия режим на власт. Стратегията на правителството очаквано е да протака колкото може повече, като бави всеки етап от процеса в опит да изтече конституционният срок.
Това, от което има най-голяма нужда опозицията сега, е уличен натиск: решимостта да се поддържат протестни настроения и неподчинение на режима, който има формално почти неограничени правомощия, но никакъв реален авторитет.
Властта, лишена от авторитет, е изначално нестабилна.
Във Венецуела е трудно да се отърсим от усещането, че наблюдаваме последните дни на чавизма. Това, което започна като обещаващ експеримент, завършва с икономическа и институционална разруха, рядко наблюдавана извън бойното поле.
Колко време ще отнеме развитието на ситуацията, и колко още щети може да причини режимът, преди да падне окончателно, остава несигурно.
Но след #VillaRosa, въпросът вече е "кога", а не "дали".
