Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Там, където да си пенсионер, се счита за суперсила

"...Агнес е досадна и високомерна грубиянка, пред осъдителния поглед на която не би си и помислил да си качиш краката на срещуположната седалка в автобуса." Снимка: iStock
"...Агнес е досадна и високомерна грубиянка, пред осъдителния поглед на която не би си и помислил да си качиш краката на срещуположната седалка в автобуса."

Даже не е необходимо да затворя очи, за да си представя българския пенсионер от градски тип - смачкан, сбръчкан, прегърбен, облечен с палто от 70-те, което изобщо не е шик-винтидж, а само шит-винтидж. Седи на пейка в парка и храни полуумрeли от глад, окуцели гугутки с трохи от геврек, който самият той не може да яде, понеже или няма долни зъби или лепилото за протези не държи.

Ходи да пазарува в супера между 8 и 10, понеже така е разпоредил Щабът за "такива като него." Гледа да пести от мизерната пенсия, за да има "за децата", макар че те вече са на по 50 и няколко. Не приема антиоксиданти под формата на годжи бери и черен шоколад, нито пък колаген на дражета, защото са скъпи, а и защото е убеден, че с ракия по-добре ще се предпази от остеопороза и всякакви други заболявания.

Освен ако не е бивша учителка по БЕЛ с 45-годишен стаж и високо развито чувство за марксистко-ленинска справедливост, българският пенсионер никога не би направил забележка на тийнейджър в автобуса, задето си е сложил краката на срещуположната седалка. Не смее да го направи, не защото е срамежлив, а защото го е страх.

И с право, понеже тийнейджърът стои по-високо от него в социалната хранителна верига. Всъщност всеки е по-високо от него във веригата. Даже голдън ретрийвърът на съседите.

И така я кара от ден за ден българският пенсионер - притихнал, ненужен, неудобен, експлоатиран от роднините си да прави лютеници и да им гледа децата. Живурка и си носи старите дрехи, докато един ден най-после не хване рак или вирус и не се "кортулиса от тоя живот", донасяйки по този начин облекчение на държавния бюджет и здравната система.

В една друга държава, която се намира на "обратната страна на Луната", живее огледалният образ на българския пенсионер. Той е датчанин, от женски пол, казва се Агнес, на възраст е между 65 и 74 години, вдовица, с нетни авоари, възлизащи на близо два милиона. Или по-точно на 1 967 558 крони (517 хил. лева). Само за сравнение: за една 35-годишна средностатистическа Агнес тази цифра е 971 296 крони (255 хил. лв.).

Какво трябва да знаете за Агнес? Тя притежава собствен апартамент от 100-120 кв.м. в копенхагенския квартал Юстебро, вижда се с внуците си един път седмично, в неделя, между 10:30 и 13 часа (освен ако не кара кану-каяк в Ама Стран), ходи на фитнес в сряда и петък, в понеделник е на маникюр и танци, във вторник - пазарува онлайн и градинарства, а съботата е за брънч с приятелки и кино. Освен това Агнес е досадна и високомерна грубиянка, пред осъдителния поглед на която не би си и помислил да си качиш краката на срещуположната седалка в автобуса.

А да, и червилото й е Диор номер 578.

Един от най-сериозните културни шамари, които получих, идвайки в Скандинавия, не беше фактът, че хората нямат пердета или щори на прозорците си, или че вероятността да пострадаш от велосипед е по-голяма от тази да се порежеш, докато белиш картофи.

Шамарът дойде при сблъсъка, буквален и преносен, с феномена "датски пенсионер." Ако ежедневно не ставах свидетел на проявите на социалните му суперсили, лайфстайла за завиждане и хулиганска арогантност, щях да възкликна, че "такова животно нема".

Типично българската екзистенциална констатация "Аз съм вече стар, така че мен кучета ме яли" в Дания, а по принцип и в цяла Скандинавия, е толкова непонятна, колкото и клинописното писмо. Ако трябва да кажа коя, според мен, е най-привилигированата възрастова и социална група в страната, няма да се замисля и за две секунди преди да изкрещя: "Агнес!".

Дали харесвам Агнес? Ако я гледах само от разстояние, предполагам, че щях да я харесвам. Понеже тя е миловидна, с много добре поддържана външност, макар че не си боядисва косата (прочела е в едно списание, че старческото бяло в момента е трендинг шик), влачи кученце на каишка и понякога, но само когато тазобедрената става я боли повече от обикновено, се придвижва с ролатор. Кое да не й харесваш? Само че когато я опознаеш и на два-три пъти си размениш реплики с нея, разбираш, че Агнес всъщност е неприятна крава.

Седя си аз в един топъл септемврийски следобед на терасата в апартамента ми, който по едно непредвидено стечение на обстоятелствата се намира в жилищен комплекс, обитаван изключително от граждани в пенсионна възраст, и си говоря по Viber с приятелче във Франция. По едно време се звъни на вратата. Момент, казвам на приятелчето, сигурно е доставката на тайландския ориз. Не е оризът. 75-годишният макароноподобен женски екземпляр от долния етаж е.

Добър ден, с какво да ви помогна, любезнича аз. Не мога, вика Макарона, да се съсредоточа върху книгата си, понеже много високо говориш по телефона. А и котката ми започна да се чувства неспокойна. При тези думи, по-скоро изсъскани, отколкото изречени, ме връхлита спомен от лятото в Благоевград, когато веднъж помолих един съсед да спре поне за малко ъглошлайфа, понеже, заклевам се, "ше умра, ил" загина." Той ми каза да ида при майка си в гробището и с това приключиха мирните преговори.

Сега обаче ситуацията е различна. Понеже и страната е различна. Извинявам се на госпожата, изчервявам се, обещавам, че повече така няма да правя и че ще си изхвърля телефона, понеже, очевидно, ме прави лош човек и още по-лош съкооператор. Затварям вратата след гневната съседка и пролазвам обратно в апартамента, за да се свра в един ъгъл и да се срамувам, задето съм нарушила спокойствието на една заслужила своята почивка (и своя Диор) гражданка на това общество.

Възрастните хора в Дания се възмущават от всичко и всички и го правят на висок глас. Не чукат на дърво за "не дай си боже", а направо тропат по масата.

Ако някакво действие не отговаря на представите им за приемливо социално поведение, или хвърлят презрителен и възмутен поглед на "нарушителя" (което е по-добрият вариант!) или направо се обаждат на полицията. Никога не се тези, които ще се дръпнат встрани, когато се разминавате по тесен тротоар, дори да бутате бебешка количка с близнаци, понеже те са в правото си да се придвижват, ако искат, по диагонал и заднешком, и със завързани очи, и яздейки камила.

И като казах "близнаци", се замислих за сакралната връзка, която съществува между бабите и дядовците и наследниците на техните наследници. Не че я няма и тук тая връзка, напротив, хората си обичат внуците, но не бива и да очаквате, ще разчувствате датска баба до степен, че да ви даде някой лев само като раздрусате пред очите ѝ новородено внуче. Миличко е, ще каже тя, елате някой път на обяд, ще направя кексчета. Всъщност кексчетата и подобни домашни кулинарни изделия са единствената разменна монета, която е удачно да се изисква от датския пенсионер в замяна на любовта и лоялността от страна на хората, които са създали с гениталиите си.

Излишно е да казвам, че лютеницата е out of the question!

Освен всичко гореказано датските пенсионери смятат за свой дълг да заместват органите на реда, когато тях ги няма. За разлика от полицая, пенсионерът е винаги на поста си и ще ти направи забележка, ако си без маска в метрото, ако просиш пред кварталния магазин или нямаш светлоотразители на велосипеда. И на никого даже през ум няма да му мине да му каже нещо на въпреки, пък камо ли да го напсува или набие едно хубаво, което всъщност заслужава, задето много му клапа ченето.

Високото си самочувствие, привилегирования социален статус и финансова обезпеченост нашата героиня Агнес дължи на няколко фактора.

Най-силният от тях обаче е безрезервната подкрепа на конкретни политически партии и лобистки организации като Датската народна партия и асоциацията без стопанска цел DaneAge, които неуморно се грижат за поддържане високия жизнен стандарт на 65+ електората. Когато се предлагат някакви законови промени, засягащи тази част от населението, никой не смее и "гък" да каже при положение, че винаги има заделени пари за такива цели в държавния бюджет.

И като казвам "пари", нали се сещате, че не става въпрос за някакви петдесетина лева, отпуснати "до месец март догодина" или подобни мишкарски популистки ходове, които правителството прави по-скоро от предизборен страх, отколкото по съвест и от уважение. В резултат на цялото това обществено дондуркане, финансовото положение на гражданите в пенсионна възраст в Дания е в пъти по-добро от това на работещите им сънародници и то въпреки удържания ДОД върху пенсията, който е в размер на 15.3%!

Датските пенсионери всъщност съставляват не само една силно консолидирана група гласоподаватели в страната, но и потребителска такава. Тяхната покупателна активност е в пъти по-висока от моята, вашата и на Мегз Каканашева. Те не чакат някой "отгоре" да се сети за тях и да им подхвърли кокал, нито пък лежат на банковите сметки на щерки и синове, които бачкат като волове в Англия, Испания и Америка. О, не!

Агнес, Магнус, Хеле и Стайн обядват в скъпи бистра, не защото ги мързи да си сготвят, а просто защото им е приятно да се облекат добре и да виждат други хора, докато се хранят. Тонизират косите и брадите си с екстракти от еко-продукти, предлагани само в топ коафьорски салони, осветяват домовете си с лампи Караваждо и ядат салата с дизайнерски вилици на Арне Якобсен, букват круизи до Фарьорските или Сейшелските острови, а за Великден... е, за Великден варят яйца. Но задължително от сертифицирани щастливи еко кокошки!

Преди, докато се чудех как да завърша този текст, не знам какво ми дойде в главата и написах в Google "Искам да съм...", при което излязоха следните най-често задавани търсения:

"слаба"

"като осмомартенските жени"

"голяма песен"

"с теб"

"нeгъp в Алабама".

Аз обаче не искам да съм никое от тези неща. Искам да съм пенсионерка в Дания.

Искам, ама няма! И затова, между другото, цял живот си ходя с нетретирана с органични продукти коса.

Най-четените