Цели пет години Стария свят живя под железния диктат на испанския футбол.
След като престана да бие всички и навсякъде на ниво национални отбори, Испания пренесе безскрупулното си царуване на клубната сцена - до току-що завършилия сезон, девет от последните 10 европейски финала бяха спечелени от отбори от Пиренеите.
В Шампионската лига четири пъти трофея прибираше Реал Мадрид, веднъж - Барселона; в Лига Европа три триумфа отидоха на сметката на Севиля и един - на Атлетико Мадрид. Само Манчестър Юнайтед, начело с Жозе Моуриньо, успя да се намърда в тази компания през 2017 г. А, ако добавим, че две от титлите си „кралският клуб" спечели с победи в решаващите двубои над мадридските си съграждани, то хегемонията ще изглежда още по-мащабна.
Но през тъкмо завършилия сезон футболната власт премина в други ръце. На трона седна Англия, при това със заявка да не слиза от него дълго време. От историческа гледна точка дори не е много сигурно кое е по-значимо - деветте испански купи, спечелени за период от пет години, или първият сезон, в който финалите на двата евротурнира - Шампионската лига и Лига Европа - са окупирани от представители само на една страна. При всички случаи и едното, и другото, едва ли ще се повторят в скоро време.
Когато човек приеме и осъзнае тези факти, неволно започва да търси някакви логически обяснения.
Но посочването на причините съвсем не е толкова елементарна работа - няма как да сме напълно обективни, ако кажем, че отборите от испанската лига са били несравнимо по-добри от всички останали и са прегазвали всичко по пътя си цели пет сезона.
Липсва и теоретична база, която да оправдае сегашния триумф на английския клубен футбол и на която да стъпим, за да провъзгласим настъпването на нова златна епоха в играта на европейската сцена.
Да, някои се пробват да го правят - особено функционерите от Ла Лига или Премиър лийг, както и испанските и английските журналисти. Но на тях това им е работа и затова им се плаща. Но и в двата случая не става дума за нищо по-различно от свободно жонглиране с цифри и факти и още по-свободно тълкуване на събитията.
Като начало е достатъчно да кажем, че Лига Европа няма как да бъде меродавен критерий за каквото и да било. Има цели държави като Италия, чиито отбори категорично отказват да приемат този турнир на сериозно. И така е вече дълги години. А дори другите, които се напъват да го спечелят, го правят на сезонен принцип. Дълбоко се съмняваме, че дори в Севиля са драпали да вдигнат трофея повече от веднъж. Доста по-издържана е тезата, че андалусийският клуб по-силно е искал да си позакърпи бюджета и да спечели квота за Шампионската лига, отколкото да си напълни витрината със сребристи „чашки".
Освен това евротурнирите, дори във времената на най-тежка доминация на отделна държава, винаги са били особено подвластни на случайностите и ирониите на съдбата.
С други думи, на специфичната природа на футбола, която много често разделя победители от победени по крайно съмнителен, нелогичен, несправедлив и даже скандален начин.
Тази пролет Джосеп Гуардиола обяви, че за него титлата във Висшата лига е по-важна, отколкото триумфа в Шампионската лига. Пеп се аргументира точно с този неконтролируем характер на евротурнирите, който толкова често те оставя на милостта или ударите на Съдбата. За мениджъра на Манчестър Сити успехът в домашното първенство е истинското доказателство, че в течение на целия сезон играта ти е била класна и стабилна. Че си бил достатъчно добър, за да вдигнеш купа. Преди финала с Тотнъм колегата му от Ливърпул Юрген Клоп контрира, че Пеп смята така, само защото отдавна не се е появявал в пряк спор за трофея от Шампионската лига.
В случая обаче Гуардиола е прав. Или поне здравият разум е на негова страна. Четири трофея за пет години, три от които поредни - това наистина е велико постижение.
Беше ли обаче Реал на Зидан велик отбор? Извинявайте, но не.
Защото в какво се състои величието - най-вече в това, че задаваш посоката и тези около и след теб се опитват да те копират. Барса на Гуардиола бе велика именно заради това - мнозина се опитваха да й подражават, почти никой не успя. Но всички се съизмерваха с нея.
Дори онзи грандиозен каталунски тим, предвождан от Пеп, обаче успя да вдигне само два пъти „ушатата" купа. А можеше да си остане и само с един трофей, ако полуфиналът с Челси през 2009 г. бе свирен от съдия, различен от норвежеца Том Йовребьо. Ето ви нагледна демонстрация колко разтегливо е понятието „величие" и колко неща зависят от наглед дребни и незначителни обстоятелства на международната клубна сцена.
Какъв тренд задаваше Реал на Зизу? А да сте чували някой да му подражава? Отговорът е очевиден. Твърде неясно е и как би трябвало да определим стила на онзи отбор. Това бе просто добре селектиран състав начело с велик футболист и треньор с огромен авторитет и харизма, който идеално се справяше с контрола и влизането в главите на момчетата си. Те бяха способни да излъжат всеки в един или два мача. Тоест всичко, от което се нуждаеш в Шампионската лига.
Но Реал бе покриван от късмета. Съдбата го погали доста пъти - само през миналия сезон можем да цитираме дузпата на Кристиано в последната минута срещу Ювентус или травмата на Салах във финала след сблъсъка със Серхио Рамос. Между другото, Атлетико на Диего Симеоне бе абсолютно копие на Реал на Зидан - затова и никой не искаше да го срещне в директни елиминации.
Да се търсят дълбоки причини за успехите на английските клубове днес би било още по-нелепо. Как ли биха звучали те на фона на резултатите от първите двубои от полуфиналите? Ами ако нямаше ВАР? Топ 4 щеше да е в съвсем различен вид.
Истината е, че птичето, което каца на рамото, е изключително проклето и своенравно, а да се търси логика в късните етапи от евротурнирите, е абсурдно и обречено занимание. „Това е футболът, по дяволите", каза преди 20 години сър Алекс Фъргюсън след епичния финал с Байерн - и едва ли има по-добро обяснение за всичко, което видяхме през този сезон в Шампионската лига.
И то ще е все толкова актуално, дори английските клубове да спечелят, да речем, и следващите три издания на турнира. А всички наоколо, с умни физиономии, да обясняват причините за новата доминация - спортни или финансови.
Истината е, че това е просто футбол. И той не се подчинява на никакви правила.
