В Европа в момента се развиват две големи политически кризи, които са като огледални образи една на друга.
В северния край на континента в сряда миналата седмица висок джентълмен се качи на граждански полет до Абърдийн. Джейкъб Рийс-Мог е лесно разпознаваем, така че пътува отделно от съпартийците си, за да попречи на гражданите да предположат какво е замислил.
В ролята си на председател на Тайния съвет той пътува към лятната резиденция на кралица Виктория в Балморал.
Мисията на Рийс-Мог е да се опита да посъветва пра-правнучката на кралица Виктория - Елизабет II - да разпусне парламента в решаващия за Обединеното кралство период, в който се подготвя да напусне Европейския съюз. За момента Брекзит е насрочен за 31 октомври.
Правомощието за разпускане на парламента е предоставено на монарха, който обаче действа под наставленията на министър-председателя. С други думи - очаква се монарсите да постъпят така, както им се нарежда. Това сливане на властта на премиера с формалните прерогативи на монарха като държавен глава е истинската тайна, заложена в неписаната конституция на Британия.
В комбинация със солидно мнозинство в парламента, строга партийна дисциплина и отговорно политическо ръководство, това е невероятен механизъм за упражняване на власт.
Този синтез възниква преди 300 години като отговор на Великобритания на кризата в Европа от XVII век.
Реформацията, възходът на капитализма и династичните борби образуват водовъртеж, който достига своя кървав пик по време на Тридесетгодишната война. На континента политическата реакция е абсолютизъм.
На Британските острови след борба за власт, включително свалянето от трона на двама монарси, граждански войни в Англия, Ирландия и Шотландия и обезглавяване на крал, през 1707 г. се сформира Обединеното кралство. То се управлява от "короната в парламента", а премиерът се очертава като ключовата връзка между монархията и светската власт.
Като се има предвид тази историческа генеалогия, може да се предположи, че главната роля в съвременната конституционна криза е отредена на Рийс-Мог - човек, чийто демонстративен традиционализъм кара мнозина да го определят като "почетен представител на XVIII век".
Ако се разглежда като опит за баланс, сливането на властите, характерно за Уестминстър, може да е високорисково.
Но в типичния за Великобритания стил, никой през вековете не се заема да поправи този пропуск, тъй като това би изисквало трудни конституционни промени, които е по-удобно да бъдат заметени под килима. Като се поддържа илюзията, че премиерът просто съветва монарха се избягва да се излага на показ каква е действителната ситуация.
Въпреки че правомощията на премиера да разпусне парламента изглеждат прекомерни, няма смисъл да се замисляме твърде много за практика, която обикновено не се използва за нищо повече от промяна в дневния ред на парламентарните сесии, нали така?
Последният път, когато тези прерогативи са използвани, е през 1948 г. Тогава Лейбъристката партия налага големи ограничения върху влиянието на Камарата на лордовете.
Разбира се, кралицата може да се откаже от съветите на посланиците на Борис Джонсън, но това би задълбочило конституционната криза и би разгневило допълнително популистите поддръжници на Брекзит.
Отношенията на кралицата с министър-председателя не са били винаги добри, но тя никога не му противоречи открито. При нормални обстоятелства и стабилно парламентарно мнозинство съветът за разпускането на парламента би бил на мястото си.
Но през 2019 г. означава да бъдат позволени авантюрите на "Даунинг стрийт", начело на които е премиер, който не е избран от народа, няма солидно парламентарно мнозинство и използва случая, за да улесни пътя си към Брекзит без сделка, какъвто категорично беше отхвърлен от парламента. Това означава и да се даде върховно конституционно значение на референдум, който сам по себе си беше предвиден да е по-скоро консултативен.
Фактът, че избирателните нагласи могат да са произволни, е причината в повечето държави да има "аварийна спирачка" като съдебен контрол над парламентарните решения, многостепенни законодателни актове и разделянето на парламентарната и президентската власт.
Кризата във Великобритания показва, че такива конституционни разпоредби имат огромно значение, а контрастът със събитията в другата част на континента е ясно осезаем.
В Рим Матео Салвини - крайнодесен популист - се оттегли от слабото правителство, в което лавираше за власт от май месец 2018 г. Той имаше надеждата да предизвика предсрочни избори в страна, в която политическите борби са традиция. Но този път нещата са различни. Салвини гледа на себе си като реформатор, а въпросът беше дали ще успее да завърши дясното националистическо преобразяване на италианското правителство.
Това включва и намесата на президента, в случая - Серджо Матарела. За разлика от кралицата той е професионален политик, който демонстрира трезвата си преценка. През 2018 г. Матарела блокира назначаването на открито евроскептичен кандидат за финансов министър, тъй като прецени, че е заплаха за членството на Италия в ЕС.
Този път вместо да се поддаде на натиска на Салвини за свикване на предсрочни избори, той даде шанс на премиера Джузепе Конте да събере необходимата му подкрепа за сформиране на парламентарно мнозинство за ново правителство.
Очевидно е, че на Матарела му се налага да заема силна политическа роля.
На практика той прецени, че Салвини се държи достатъчно безотговорно, че да бъде изключен от властта. Крайният изход все още е неясен - Салвини призова своите поддръжници да излязат по улиците на Рим и президентът със сигурност ще се сблъска с жестоки критики.
Но както показва случаят с Великобритания, в случаи на изключително политическо напрежение, при което страните в конфликта използват всички лостове за власт, няма място за неполитическа позиция. Бездействието на кралицата я прави аксесоар, докато тече опит за конституционна измама, ръководена от инстинкта за оцеляване на консерваторите.
Сравнението между Британия и Италия показва колко е опасно да смятаме, че в подобна размирна епоха политиката може да бъде водена на неполитическо поле. Италианският президент стои настрани от битката, но само до известна степен. Той е опитен държавник, но и политик, който върши работата си на политик.
Уиндзор от своя страна разполага с династическо наследство, помпозност и блясък.
Дворецът е сред пионерите в изобретяването на традиции, а неговите пиари са умели манипулатори на медийната машина. Но при настоящата криза позицията на Елизабет е безполезна, тъй като изхожда от разбирането, че кралицата трябва да е аполитична.
Вместо това обаче монархията се фокусира върху собственото си съхраняване и така оставя Обединеното кралство на прищевките и тактическите маневри на дълбоко разединената и непоследователна политическа класа на Англия.
