Пускането на кръв, смятали много лекари до 19-ти век, може да спаси хората от почти всяка болест. Древните медици вярвали, че в човешката кръв има 4 основни вещества, всяко от които е първопричина за възникването на всички болести, но чрез пускането на кръв хората са можели да се отърват от поне една от болестите.
В днешно време кръвопускането е отречено в медицината, но е сериозно разпространено в политиката. Нали и двете са измислени от гърците? Смяната на министрите по средата на мандата вече се приема за нормална практика. Времената „Иване, кажи си" отдавна отминаха, Иван така и не си каза, въпреки че всички разбрахме, а българската журналистика все по-малко се интересува от въпроса „защо" и основно се концентрира върху въпроса „Кой?".
Майсторът на пускането на кръв в политиката беше царят - до степен, че направо обезкърви българския политически живот, но това е друга тема. Смените на министрите при Сакскобургготски си бяха чиста руска рулетка (може пък слуховете за хазартната страст на Симеон да не са били чак толкова лишени от смисъл от днешна гледна точка) - Николай Василев беше се превърнал в универсалния министър - транспорт, икономика, държавна администрация - ресорите се сменяха с лекота, без всъщност да е много ясно защо се налага
тази въртеливост в политиката, която си беше царски патент
Сега врачуването за новите „Кой" вече е в ход. Като казвам „врачуване" имам предвид най-примитивно хвърляне на боб в редакциите на вестниците. Греков, Адемов, Андреева, министърката в цикламеното костюмче - всички са в центрофугата. Един приятел написа във Фейсбук: „точно научих имената на т.н. "министри" и сега половината ще ги сменят". Не се подлъгвайте, че цитирам постинг от социалните мрежи - авторът му е учил е малко в London School of Economics, малко в Oxford. Само за Благоевградския не му е останало време, въпреки че властта упорито се зарежда с кадри от там, особено съдебната.
Ако знаехме защо са назначени, сигурно щяхме да знаем и защо ги махат. Истината обаче е все по-относително понятие за българската публичност. Журналистиката робува на „двете гледни точки" и е способна да извърши чудеса от глупост в тяхно име. Имам една любима фраза от сериала на HBO "Нюзрум"- „някои неща имат само една гледна точка, а други могат да имат стотици". Кажете го на който и да е шеф на новини в България и той ще ви каже, че нищо не разбирате от новини. В резултат, на което ние сме залети от информация, без изобщо тя да ни носи някаква добавена стойност. Медиите са власт, но и поток, боклук, отпадък, казва медийният теоретик Скот Лаш. Давам пример - преди седмица в сутрешния блок на телевизията на „всички гледни точки" се натъквам на следния разговор - в няколко плевенски села тръгнал слух за добив на шистов газ, въпреки мораториума. Слухът тръгва от местните, които се оплакват пред камерата, че имали „притеснения", „че никой нищо не им казва", „че минавали камиони", „че разрушавали пътя", че „водата им можело да е годна за пиене, но можела и да не е годна", че „животните изчезнали", че „бучали и вдигали шум" и т.н. и т.н. Другата гледна точка е на фирмата, която има разрешително и сондира от няколко години за конвенционален газ, които казват, че не добиват шистов газ, че технологията е различна, че в България няма подобно ноу-хау и прочие техни си аргументи. Интересно е обаче какво е разбрал зрителят - хващам се на бас, че половината са убедени, че там се добива шистов газ, а другата половина - обратното. А къде е журналистиката и
откога фактите станаха по-маловажни от гледните точки
Същата работа е и със смяната на министрите. Слабите и силните министри ги определяме по заклинания. Повтаряме 10 пъти, че министър Х е страшен експерт и той става. Така или иначе ние нищо не знаем за нашите политици - кой къде е завършил, с какъв успех, какво е работил, с кого. Никой не се чувства длъжен да се обяснява пред избирателите си, биографичните форми в страницата на парламента са смехотворни, езиците обикновено се ползват, не се владеят (Любимец 15), а отвреме-навреме ни цапардосва някоя я малка, я по-голяма тухла, с успех от средното си образование в Бухово 3.67, но за сметка на това с два депутатски мандата в CV-то.
Утре-вдругиден ще имаме тунингован кабинет - един ще си отиде, друг ще дойде, а Искра Михайлова ще стане евродепутат. Как са се справяли тези хора с работата си обаче остава голяма загадка за обществото, защото критерии няма.
На журналистика не ѝ достига компетентност, а на опозицията - опозиционност
Борисов смени 4-ма здравни министри - Божидар Нанев, Анна-Мария Борисова, Стефан Константинов, Десислава Атанасова. От тях трима бяха лекари, а Атанасова нещо като политик. Нанев си отиде по обвинение, което впоследствие падна в съда. Анна-Мария Борисова не излъчваше здрав разум. Стефан Константинов стоеше добре на поста си, но почти партийната тогава (и сега) ТВ7 го нарочи за цените на лекарствата (докато всъщност двама медийни собственици Огнян Донев и Делян Пеевски си разчистваха сметките) и той изгоря. Десислава Атанасова използва предимството, че беше повишена в края на мандата и си изкара поста безгрижно и най-вероятно безпаметно, от гледна точка на системата.
Най-лесно е да кажем, че всички са били лоши министри и в повечето случаи дори ще сме прави. У нас просто липсват критерии за добро и лошо управление. Здравната гилдия, която би могла да бъде някакъв коректив, реагира само на думата пари - не можем да очакваме от тях желание за реформи, което често означава да се отреже клона, на който стоят.
Добър министър ли е Таня Андреева? Орешарски мисли „да". Татяна Дончев казва „не" - била се надскочила многократно като станала министър. А вие какво мислите? В най-добрия случай реагирате по физическа симпатия. Забелязали сте сигурно, че Андреева мълча цял мандат (до момента), а сега от петък насам всеки ден е в телевизора.
Какво казват политиците, за които сте гласували - нали това им е работата. Нищо не казват. Дали най-големият проблем на министърката на регионалното устройство са цикламените ѝ костюмчета, както се закача с нея Борисов, и има ли смисъл да отваряме темата за стила на Лиляна Павлова?
Политиките на едно правителство не ги задават министрите, а министър-председателят. Нашият е пестелив в думите, за съжаление изглежда и такъв в действията си. В подобни ситуации въпросът „Защо" става два пъти важен.
