Иван Стамболов: Християнството не е за тези, за които забавлението е основна цел в живота

Той е Иван Стамболов - Сула. PR специалист, политически коментатор (с редовна колонка в Webcafe) и активен защитник на традиционните ценности. Неговият нов роман "7 смъртни гряха" вече е на пазара, а ние се обръщаме към него, за да разкаже повече за книгата, за греховността и за християнството и неговата роля днес в епохата на "модерните учения".

Дълги години се занимавате с PR. Ако зависеше от вас, как щяхте да представите новата си книга по такъв начин, че да уцели аудитория си?

Жено, написах книга. Сядай да четеш, аудиторио моя! Шегувам се. Не знам. Със сигурност ще говоря за себе си в трето лице: „Известният с тежките си и предизвикателни политически коментари Сула представя пореден роман за гениалния детектив-богослов и рекламист Янаки Богомил. За любителите на криминалната интрига има изобилие от внезапни обрати, фалшиви следи и сензационни улики. Останалите ще открият роман за изгубената духовност, за лъжеученията в последните дни преди възцаряването на антихриста и за интелигентния човек, уморен всичко за него да бъде относително. За първите 100, които си я купят – автограф от автора и безплатна книжка със судоку“. Може би нещо такова бих написал, ако имах PR ангажимент към книгата си.

Как се съчетава писането на коментари, следенето на обществения живот и всички други ангажименти, които имате, с писането на поредния масивен роман?

Писането на други неща просто забавя романите. Иначе не им влияе по никакъв начин. Влияе им по-скоро четенето, а не писането. За нуждите на статиите чета новини, коментари и други статии, а за нуждите на книгите чета книги. Наскоро пресметнах, че зад всяка написана страница стоят средно 100 прочетени. Четенето на статии не влияе на писането на книги, но пък, виж, четенето на книги влияе на писането на статии. Затова понякога статиите ми са толкова причудливи.

Казват, че няма по-добър сценарист от живота. Има ли събития от скорошния политически и обществен живот в България, които да са ви вдъхновили и да са станали основа за елементи от романа?

За „7 смъртни гряха“ като че ли не. В предишния, в „Загадката на иконата и слънчевия диск“, имаше много от българския политически живот, за съжаление под формата на сатира и пародия. Имаше даже хора, които се обидиха и бих искал да използвам високата ви трибуна, за да им се извиня. Най-вдъхновен от живота обаче е „Додекамерон“ (вероятно още го има по книжарниците, особено ако са го допечатали) – 12 новели, почти всичките създадени по неувяхващи градски майтапи, разказвани с десетилетия на маса, докато се превърнат в истински епос.

За предната книга, казахте, че в едноименния главен герой има много неща от вас. Как се променихте вие за тези 2 години и как се промени самият Янаки Богомил от първия роман досега?

Почти никак. Едно е някой осемгодишен човек да стане на десет години, съвсем друго е да станеш от 53 на 55 – нищо работа. Но все пак, ако съм се променил някак, то е по посока на повече безразличие, което се лаская да наричам „смирение“. Иначе животът ми технически се промени много – синът ми се ожени, сдобих се с внучка и си отиде Хилдебранд фон Арминиус – елитното германско овчарско куче на Янаки Богомил, чийто прототип беше моето собствено куче Марк-Рудолф Архан фон Дарон. Живя 12 години в любов и топла грижа. Дали се е променил Янаки Богомил? Не. Той е схематичен образ, което понякога ме дразни.

Ако в "Загадката на иконата и слънчевия диск" имаше намигане към "Името на розата", към кои творби намигате този път?

Там намигането беше дотолкова, че накрая Янаки Богомил откри и той като Уилям от Баскервил втората част от Поетиката на Аристотел (която говори за смешното и предизвиква неудобни теологични въпроси относно чувството за хумор на Бог), но за разлика от него не я изгубва отново, а я продава на колекционер в Близкия Изток. В „7 смъртни гряха“ такива намигания няма, но пък са цитирани десетки интересни класически книги, чиито идеи са вплетени в сюжета. Както и друг път съм казвал, това не е психологически роман, не е роман на характери, а роман на идеи.

"И рекламата, и сатаната действат по сходен начин: не насилват никого, само предлагат, а всеки сам доброволно продава душата си" - Янаки Богомил ли изкупува греховете на Иван Стамболов?

Вероятно може и така да се каже, макар да не е съвсем точно. Вероятно чрез Янаки и аз правя опит за покаяние, но литературните герои не са хора и не могат да изкупват греховете на хората. Да се обърнеш от греховете можеш само при наличието на свободна воля, каквато литературните герои нямат. И при това можеш само да се разкаеш, да съжалиш, да пожелаеш да се обърнеш, а очистване и опрощение ще получиш единствено по Божия милост чрез Божията благодат. Затова книжни образи като Янаки Богомил могат да се разглеждат като не повече от плаха заявка за покаяние.

В романа разказвате какво се случва с "мечтите" от рекламите на бързи кредити, духовният водач на "Последна вяра" е бивш маркетингов директор на финансова пирамида от 90-те. Грях ли са всички начини за получаване на "бързи пари"?

Грях е сребролюбието, олицетворено в романа от Аврора Спартак Керемергиева. Грях е страстта към богатството, а не самото богатство или скоростта на придобиването му. Самият Янаки Богомил е приказно богат, но това за него не значи нищо. Грях е когато заради богатството оставиш на заден план неща, които са по-важни от него.

Поначало грехът е отпадане от Бога, бунт против Бога, издигане на АЗ-а до Божия престол. След това вече грехът може да придобие всякакви форми – сребролюбие, гняв, блудство, завист, гордост, леност, чревоугодие и много други. Именно за тях е романът „7 смъртни гряха“. Ефрем Сириец в един от псалмите си казва, че човек трябва да се стреми единствено към Бог и в Бог ще открие, ще получи абсолютно всичко, което му е необходимо. Тоест, единствената истинска надежда е Надеждата в Бог. Надеждата за бързо богатство по някакъв „модерен“ начин не е тази надежда, не е стремеж към Бог, следователно е отпадане от Бог и следователно е грях.

Случвало ли се е хора от реалното ви обкръжение да се "разпознаят" в образите от книгите за Янаки Богомил и да (не) се харесат? Как им отговаряте?

За радост на психиатрите аз все още нереално обкръжение нямам. Да, има. Има няколко карикатурни образа с прототипи от живота. Ако са се прочели сигурно може и да са се докачили, обаче никой нищо не ми е казал, за да се налага да му отговарям нещо. Но като цяло се старая да бъда внимателен към хората, никой не заслужава да бъде обиждан, макар че го правим всеки ден. Но това важи повече за предишния роман. Тук май има само един такъв карикатурен образ и при това зад него стоят прототипите на две действителни личности.

Може ли православието да стане популярна култура в съвременните условия в България?

Какво значи „популярна култура“? Това определение е по-подходящо за Бийтълс. Първо, Православието не е култура или ако е, то е много специфичен вид култура. Православието е религия, а религия означава „връзка“, в случая с Бога. Тъй че православието е начин на живот, път на личността, осмисляне на съществуването.

Понеже днес е модерно да се говори за много религии, за плурализъм в духовни живот, редно е да отбележим, че от всички тези религии, от които модерния човек е свободен да избира според вкусовете и нагласите си, Православието е единственото, което се е запазило такова, каквото е било създадено (и то от Христос и Св. Дух).

Тоест, с доста голяма доза спокойствие може да се постави знак на равенство между „православие“ и „християнство“. Може би затова то е и най-атакуваната религия, защото излъчва изобличителната сила на истината. Ако питате дали Православието може да стане разпространено, познато и практикувано в България, то и сега Църквата е институцията с най-висок рейтинг, когато социолозите я разглеждат като институция. България е традиционно православна страна.

Има две тенденции – на страх и на надежда. Страхът е повече сред интелигенцията, защото образованите и политически активните хора се опасяват от инструментализацията на Православието в руската държавна пропаганда, те се страхуват да гледат на България като на единствената славянска православна държава в Европейския съюз, защото в това с право виждат историческа обреченост. Но България е славянска страна, само доколкото в нея се говори някакъв славянски език и това няма нищо общо с Православието. Гърците славяни ли са? Румънците славяни ли са? Крепостта на Православието са Балканите, а не Русия. Наследството на Византия е тук, а не там. Така че интелектуалците нека да не се плашат.

Другата тенденция, тази на надеждата, е свързана с един колкото нов, толкова и вече утвърден с годините процес в целия свят, известен като „завръщането на Бог“. Уморени, уплашени и отчаяни от крайния материализъм на постмодерния свят, много хора търсят упование обратно в Църквата. България не прави изключение.

Защо "модерните учения" малко по малко заместват традиционното православие у нас, а и християнството в световен мащаб?

Те не заместват християнството, а неговото отсъствие. Когато човек се отвърне от Бога, в духовния му живот се отваря огромна празнина, която с нещо трябва да бъде запълнена. Едно от нещата, които човек знае за себе си, без да има нужда да ги доказва, е, че е дихотомичен, двуделен – състои се от материална и нематериална (духовна) част. Както тялото се нуждае от храна, така душата се нуждае от идеология. Човек не винаги успява да си обясни света, но винаги има мнение за него.

Модерният човек е склонен да замести християнството с нещо друго, защото е приел забавлението за своя философия, той вярва, че щастието е право, а не привилегия. Християнството е взискателен начин на живот, то не глези, а възпитава, изисква подвиг. То не е за човек, който е приел, че забавлението е основна форма на съществуване, ситостта и доволството са цел, а щастието е неотменимо право. Християнството не е за човек, според когото смисълът на живота не е чрез подвиг да постигнеш безсмъртие, уподобявайки се на Бога, а „да оставиш след себе си един по-добър свят“, „да преследваш мечтите си“ и „да изразяваш неповторимата си индивидуалност“ чрез всички средства, които ти хрумнат, дори най-екстравагантните, а може би най-вече чрез тях.

Ето защо християнството със своите изисквания и морални императиви е трудно смилаемо за модерния човек, неудобно и обременяващо е и той търси нещо по-лековато. И предлагането не закъснява. Всички тези „модерни учения“, за които говорите, в дните преди антихриста търсят да се обединят в последната всеерес. Това е и образът на Аделфин Полумесец – жертвата в романа.

Къде е мястото на обикновения християнин днес, ако според последните социологически изследвания християнството у нас е по-скоро форма на социално и политическо самоопределение, отколкото действителна вяра?

Ако не е вяра, не е и християнство. Мястото на християнина е в Църквата като принадлежност, ритуал и тайнство, а като ежедневно служение и послушание е там, където го е поставил Божият промисъл – едни са промислени за монаси, други за журналисти. Съблазън е едните да се правят на другите и обратно.

Как християнската литература може да стигне до по-широка публика, без да се опошлява посланията на вярата, но и без да звучи назидателно?

Слава Богу, има написани, преведени и издадени стотици, а може би и хиляди чудесни християнски книги. Те могат да бъдат купени не само от специализирани книжарници, но и от интернет с не повече усилия от купуването на всяка друга книга. Има и хубави сайтове, от които човек може да се ориентира и да избере какво да чете. За съжаление, има и много спекулативни сайтове и много спекулативна литература. Затова трябва да се внимава.

Но никой няма да сбърка, ако чете съчиненията на светите отци. Ако прочетеш първо „Вяра, Надежда и Любов“ на големия български богослов Серафим Алексиев, ако прочетеш после „Точно изложение на православната вяра“ от Йоан Дамаскин и „Шестоднев“ на Йоан Екзарх (правен по Шестоднева на св. Василий Велики) – вече можеш да имаш критичен поглед и да познаваш кога ти пробутват сектантски и еретически съчинения и кога става дума за истинска православна литература, издържана в догматично и канонично отношение.

В християнската литература има много жанрове. Назидателно би могла да звучи единствено омилетиката, но пък какво лошо има в това нещо да звучи назидателно, особено ако те назидава за полза и за добро?

Повечето криминалета вървят по-добре с чаша хубав алкохол. Кое е подходящото питие за "7 смъртни гряха"?

Въпреки че съм се отказал от концентратите, моите текстове сякаш повече от всичко изискват добро уиски. Ако желаете да бъда по-конкретен – Bowmore Blair Castle Horse Trials 2001. Шегувам се. Червено вино също става. И мартини. И троянска сливова със салата от печени чушки с чесън, прясно сирене с риган и малко зехтин. Бира също става, както и просеко...

Ако "Греховете..." трябва да се превърнат във филм, а кастингът зависи от Вас, кои актьори щяхте да изберете за образите на Янаки Богомил, Олга Волпе, Аделфин Полумесец, Хилдегарда Бинген, Аврора Спартак Керемергиева, Бескудий Куфтик, Марулка Зуркова?

Тук ме хванахте в позорна некомпетентност. Макар че винаги съм си представял Аврора като Мириам Марголис (лелята на мис Фишър), а Бескудий Куфтик – като един друг актьор от сериалите, но не се сещам как се казваше, с което очевидно не ви помагам особено. Кретиен Бинген изглежда като Гюнтер Ферхойген, а Хилдегарда – като Меглена Кунева. Янаки Богомил изглежда като Ричард Гибсън (Хер Флик от „Ало, ало“). Но това е само външно. За всеки свой герой си имам предвид външността на истински човек, за да не сбъркам нещо в описанията.

Но кои актьори да филмират „Греховете“... Съвременните български не ги познавам. Ако трябва да се помайтапим още малко: Янаки Богомил – Джеръми Айрънс; Олга Волпе – Чарлийз Терон; Транспортера – Ал Пачино; Аделфин Полумесец – Жан Рено; Хилдегарда Бинген – Кристин Скот Томас; Марулка – Марта Вачкова.

Защо само обслужващият персонал във вила "Фредегунда" носи масови имена като Димитър, Гого, Вяра, Цеца; личното име на един от следователите дори е сведен до инициал - И. Петров?

Първоначално имената на прислугата също бяха извратени – Щелиян Щерионов, Мрянко Цървулков, Елегия Пепелянова, Гъркиня Муткова, Стая Альошева Габровлиева. Но хора, които четоха отрано текста, ме посъветваха да ги опростя, защото става натоварващо и читателят не може да запомни кой кой е. И имаха право. Що се отнася до И. Петров, той по начало беше замислен с безлично име, защото всички герои са извънредни, карнавални, гротескни, само той носи нормалността на сивия делник.

Кога Картаген ще бъде разрушен?

Онзи Картаген е бил разрушен петдесетина години след смъртта на Катон Цензор, който е повтарял крилатата фраза до втръсване на Сената. Тъй че – не знам. Може би Картаген е като Армагедон – случва се непрекъснато и никога не свършва.

И кога можем да очакваме третия роман за Янаки Богомил – "Златоуст"?

Реалистично – след около две години. Той ще е малко по-различен. Какво говоря! – много по-различен. Има сюжетна линия в късната античност в Антиохия и новопостроения Константинопол. Има и сюжетна линия на Света Гора Атон. За целта с голяма благодарност и облекчение разчитам на помощта на Департамента по археология в Нов български университет и на Фондация „Наследство на Зографската света обител“.

През късната античност за тогавашните хора Римската империя е изглеждала горе-долу така, както за съвременния човек изглежда Европейският съюз – огромни граници, възможности, смесица от култури и традиции, бюрокрация и корупция, елити, кариери... И тогава, както сега, се е усещала крещящата нужда от преосмисляне на ценностите; и тогава за мнозина, сред които и император Константин Велики, християнството е било единствената спасителна посока. Но има много работа, много четене. Дай, Боже, всичко да свърши добре!

Премиерата на романа ще се проведе на 5 юни (вторник) от 18:45 в книжарница "Гринуич" на "Витошка" и "Солунска". Вход свободен.