Мечтите за по-твърда ръка спрямо учениците това лято възкръсна, най-вече, по зла ирония, заради събитията на Младежкия хълм в Пловдив. На обществено ниво отново се заговори за оценки за поведение и програми против агресията.
На интернет ниво, както обикновено, разговорът придоби по-битов характер и освен за намалено поведение, се завъртяха пак идеите за трудово-възпитателни интернати. Както и вечното обобщение "Малко им е боят!".
Дебело подчертавам, че в част от тези мнения има солидна доза истина и разбираема горчивина от случващото се.
Но има едно голямо "Но".
Когато родителите говорят за строги мерки, те обикновено изключват от тях своите собствени деца. Ето, един коментиращ в нашата Facebook страница ни си припомня за боя от родителите и страха от "Бойчиновци", само че бърза да заяви, че той самият не посяга на своите деца.
Не оспорвам твърдението му и вярвам, че е искрен. Твърдението му обаче показва масовата нагласа, че онези, лошите и невъзпитани, са чужди отрочета. Нашите са си ок.
Така, в блянове по отминали времена и нерядко откровени самозаблуди, се изпускат дефицитите в собственото семейство. Невинаги, не задължително и все пак достатъчно често, както виждаме непрекъснато около нас при поредния инцидент със замесени тийнейджъри.
Ако ще налагаме оценки за поведение и ще искаме строги учители, те ще трябва да са за всички.
И това ще е проблем.
Преподавателите на глас се оплакват от нахъсани родители, които се материализират в училището при първа забележка или по-ниска оценка за тяхното дете.
Съвсем сериозно подозирам, че при първия случай, в който учител перне дете, и най-големият онлайн защитник на боя ще отиде да търси сметка. А дори няма нужда да се стига дотам.
Малко вглеждане в собственото чедо, преди да се размечтаем за пореден път за строга ръка, е напълно достатъчно. Както и малко самосъзнание, че нашето гардже си е най-хубавото, но не задължително най-послушното и примерно.
Затова едно "Как си, как беше в училище?" има мека, но осезаема сила, която побеждава твърдите мерки.
Възпитанието и пълноценната комуникация с детето все пак не започват в момента, в който на седем години то прекрачи прага на училището. Започват преди първите седем, както е казал мъдрият български народ - с поставянето на граници и ценности у дома.
Идеални родители няма, перфектно семейство няма, само че като че ли е измамно лесно да искаш наказания за чуждите деца.
По-трудно е да започнеш от себе си и своите. И все пак трябва, понеже носталгията няма да го направи вместо теб.
