Имах един професор в университета, който твърдеше, че децата ни умиляват, защото всичко по тях е „кръгличко".
Според личната му теория кръглата форма принципно разнежвала хората и ги карала подсъзнателно да се чувстват уютно, а пък малките деца имали кръгли главички, кръгли личица и кръгли крайници и следователно те самите представлявали „нещо като концентрат на това усещане"...
Силно се надявам този да не е успял да зарази с „иновативните" си теории значим брой учени през годините.
Защото това би означавало сравняването на детето с аксесоар. Йоркширски териер с дрешки и бижута, който обаче ходи на два крака, говори и, ура, понякога може и да пее!
Сетих се за тази теория покрай Детската Евровизия, чиято селекция върви в телевизионния ефир наравно с поредния Биг Брадър и има за цел да запълва летните вечери на онези, които все още изобщо гледат телевизия.
Няма лошо - по-добре е от инстутиционализирането на оглупяването чрез Биг Брадър.
Дечица пеят, все пак! Не е като да са модели и да се фръцкат по сцените. И комисия има. И голяма сцена после (в случая тази на „Арена Армеец").
И голямо шоу (...ъъъ..), което ще ги направи звезди поне до следващото издание на Евровизията. Къде, ще си каже детето, вижда лошото тази лелка, дето ги пише тези неща?!
Почвам по ред.
Първо, Евровизията като такава и нейното детско издание. Не знам вие какво мислите, но аз, като човек от поколението на източногерманските телевизионни програми, наречени „Шарено котле", мога да заявя, че този конкурс е негово лошо подобие.
Целият му формат е такава отживелица, че понякога оставам да го погледам с умиление - кара ме да се чувствам на пет, когато вкъщи гледах в захлас шарените костюми на балета на ГДР по чисто новия ни белгийски цветен телевизор и мечтаех един ден да се срещна лично с Карел Гот (чешки певец от седемдесетте с популярността на нашия Васил Найденов, но в мащаба на тогавашния соц-лагер).
Кичозните сцени, които от година на година изглеждат все по-безпомощни като въображение, водещите, които приличат на конферансиета на провинциален абитуриентски бал, публиката, която изглежда като група подпийнали английски туристи на Слънчев бряг - всичко това идва направо непокътнато отпреди 30 години, живяло сякаш свой собствен вакуумиран живот извън всичко друго, което се случи в света на шоуто, музиката и телевизията изобщо.
За певците и песните - да не говорим. Едни мелодийки с куплетчета, едни припевчета с повтарящи се музикални заигравки, които трябва да ангажират цялата публика, едни тоалети и визии, напомнящи гимназиална забава, едни празни от съдържание композиции, пълни с ефекти... Мъка!
Не им стига на организаторите, а и на навилите се да участват в Евровизия - това мощно международно излагане на възрастни хора - ами трябва на същото нещо да се подложат и деца.
При това форматът е непроменен. Сцената със светлините и ефектите като от което и да е телевизионно шоу за таланти, фактори, гласове и прочие, водещите, принципът, публиката.
Само артистите - непълнолетни. Но с тоалетчета и поведение, копирани едно към едно от голямата сцена и музикалните канали.
Е, да, няма как да имат женски лица с бради катинари, разбира се, ама пък нещо друго „имиджово" ще се измисли от екипа продуценти, стилисти и амбициозни родители.
Иначе детските песнички - с ангажирани текстове, с послания, както си му е редът - мир, детство, планета...
На нас, българите, ни се оказа изненадващо важна тая Евровизия.
С възрастните участници все нещо не ни върви - ни Софи Маринова им харесва на тия от журито и публиката, ни тъпани, ни нищо! Сега, окрилени от второто място на Крисия и братята Ибрахим и Хасан миналата година, продължаваме да опитваме с деца, току виж пък успеем.
Организираме си конкурс по правилата - пращат се видеа на определен адрес, оттам се канят избраните за конкурс на живо, камери снимат, майки треперят зад кулиси. Има и комисия - обичайните заподозрени от шоуто на Слави. Не ги хейтвам - те поне са музиканти.
Дървените възпитателни шегички на Слави и поведението му на строг училищен директор, обаче, лично на мен ми идват в повече.
Нагласените в стил „чалга мечта" момиченца и песните им за драматични емоционални катаклизми, възможни за преживяване от поне трийсетгодишни жени - също.
Какъв е смисълът на цялото това състезание, изобщо не мога да се сетя! Може би в това на финала през ноември да си имаме ново чудо за три дни - е ли нашето дете по-талантливо от пълничката певица от Малта или от белоруското момченце, или не е?!
Не съм против детските конкурси принципно.
Но съм против ТОЗИ тип конкурси с безсмисленото кокетничене и имитиране на възрастните.
Ако си спомняте „Шарено котле", със сигурност си спомняте и детския песенен конкурс „Златната монета" на италианската телевизия RAI, който се излъчваше от Болоня и се гледаше семейно едно време.
В онези години у нас да пееш в хор си беше почти наказание - висиш там сред множеството, изнасяш гласа си по точно определен, професионален начин, не се отличаваш и не мърдаш!
Ръцете отзад, краченцата изпънати, гърбовете - също.
Бели чорапки до коляното, ризки с фолклорни мотиви, прави полички и панталонки с ръб... И изведнъж върху екраните на телевизорите ни се появиха сладки, малки италианчета, които видимо се забавляват, облечени са с детски дрешки, имат перчеми и опашчици, пеят с детските си, необработени гласове, танцуват без хореография и в текстовете им се говори за детски неща - животинки, цветенца, игри, баби, братчета, сестричета, страх от тъмното.
Стояхме изумени и разбрахме, че то и така можело, а и е далеч по-забавно.
А сега, трийсет години по-късно, вместо убедено да сме в тая посока, ние пак се пънем да изтипосаме на сцената умалени копия на и без това оскъдния си артистичен елит.
Малки женички и мъжленца, които се държат като поп звезди с всичките им сценични трикове. Ми не е интересно. Даже е гадно. А пък колко е пагубно за децата и психиката им...
По повод този текст седнах и изгледах куп видеа на тема детски състезания.
На едно от онези отвратителни шоу-конкурси за мини мис едно малко момиченце в Австралия припадна на сцената, докато журито обявяваше резултатите.
За разплаканите силно гримирани детски очи на останалите „победени" да не говоря.
Гледах подготовката на един такъв конкурс - в нея участват родители, на които не просто трябва да им се отнемат родителските права, ами е редно да бъдат съдени като насилници, които оказват психически тормоз над малолетни.
Само така може да се накаже лудостта на една майка, която прекарва времето си ожесточено да учи четиригодишната си дъщеричка да раздава целувки като Мерилин Монро, да върти дупе като Бионсе и да смига с аркансилните си мигли към камерата, вместо да я остави да се катери по дървета, да скача в локви и да си играе на магазин.
Не смятам този тип родителство за правилен, защото децата нямат право на избор да участват ли в този цирк или не, тъй като нито имат свободата да го направят, нито разполагат с критериите за оценка.
Така остават жертва в ръцете на амбициозните си майка и татко, които под формата на „да видят колко ни е талантливо гарджето" превръщат децата си в аксесоари на подобни безсмислени забавления за възрастни, където нито има кауза, нито има естетическо удоволствие.
Същото като с теорията на моя професор, че харесваме децата, защото са „кръглички" - харесваме ги, защото можем да ги направим на възрастни. Егати естетиката, егати родителското чувство, егати отговорността на възрастни, да ви кажа!
Състезанието е важно за възпитанието. То те учи да си правиш стратегия, да се бориш, да печелиш, но и да губиш.
Но най-важното, на което трябва да те научи е, че хората, като уж мислещи същества, имаме цели. И че тези цели трябва да са смислени сами по себе си, но и да носят смисъл в твоето собствено развитие.
Попрегледах и още сайтове с различни състезания за хлапета. Има безброй много, в които участваш в конкурс, но картината, песента или приказката, която си измислил, се бори за спасяването на гладуващи деца например. Или срещу изчезването на някакъв рядък вид жаба, опазването на лъвовете в Африка, маймунките, които живеят върху палмовите дръвчета или за подпомагане на децата-бежанци.
Участваш като дете с всички детски неща, които можеш да правиш по най-нормалния детски начин.
И точно като такъв работиш за кауза, която има смисъл за всички. Това е доброто състезание. Останалото е кич, създаден безотговорно от възрастните, в които престъпно се въвличат деца.
Детската Евровизия е такова състезание. Жалко за децата, които няма как нито да го разберат, нито как да ни се противопоставят.
