Преди три месеца едно 19-годишно българско момиче слиза на автогарата в третия по големина град в Германия. Пътят, който си е предначертала, се е побрал точно в два куфара.
Всеки български сънародник знае за какво говоря - първите седмици, в които пред очите ти най-голямата ти мечта придобива облика на най-големия ти кошмар. Всяка нощ те буди една и съща мисъл - всичко познато и обичано от теб е на повече от 2000 километра разстояние: любовта на семейство и приятели, покриваът над главата ти, който толкова години си приемал за природна даденост, ароматът на късно лято и печени чушки, идващ някъде от панелките в малкия град.
В тези безумно трудни моменти правиш нещо съвсем естествено, продиктувано от животинските инстинкти за самосъхранение - започваш да търсиш своите събратя по език, споделящи същата съдба, далеч от дома.
С тази стъпка, неосъзнато се впускаш в едновременно забавно, но и много тъжно приключение
Разбира се, първото място, на което ги откриваш, е социалната мрежа. Разпращаш около 36 покани във всевъзможни групи във Фейсбук - от „Българи в Мюнхен" до „BG 4alga parti germaniq". С ентусиазма на 4-годишно хлапе в навечерието на Коледните празници нямаш търпение да бъдеш "одобрен" и „присъединен" към уюта на българското социално общество - 24 часа по-късно нареждаш постъпката си в топ 3 на най-глупави решения в живота си.
Първото нещо, на което се натъкваш - безкрайно море от неграмотни постове, започващи винаги с „търся си/трябва ми". Все пак развълнувано започваш да разглеждаш обявите и коментарите на сънародниците си, които само за този град наброяват над 6 000: „imali ocen lekar vgrada?", "bg party s ilian i DJ jivko mix!!!", "kak ste priqteli jivota se jivee na maks", "някои искали да ходиме на кобрата в хамбург?"...
Напускаш групата и решаваш да забравиш прочетеното.
Уви, следващите ти срещи с българи не се увенчават с по-голям успех
Посещаваш български ресторанти и български събирания. За изключително кратък срок от време разбираш безброй подробности за поне една трета от внушителната бройка, живеещи в града. Слушаш достатъчно истории за приятелства, връзки, кариери и провали, кой кого е прецакал, защо го е прецакал и каква е ролята на третата братовчедка по майчина линия на прецакания в цялата история.
Бавно, но сигурно започваш да се чувстваш като неволно въвлечен герой от турски сериал. Типичните завист, вечно недоволство, бъркане в чуждите работи и абсолютно нежелание за интеграция в обществото започват да ти идват в повече. Първо несъзнателно, а по-късно със скоростта на светлината си плюеш на петите, веднага щом чуеш българска реч около себе си.
На пети октомври решаваш да откриеш българското консулство и да дадеш своя глас, ако не за правителство, на което не му пука особено много за теб, то поне за най-близките ти хора, които мислят за теб 24 часа, 7 дни в седмицата. И там най-накрая, сред изкъртените плочки, изпотъпкания здравец и тъжно провесеното, непрано от строежа на сградата, знаме ги намираш - една шепа българи от всичките шест хиляди - образовани, успели и будни.
Говорят за промяна, мечти, трудния път, към постигането им
Част от тях дават всичко, за да се върнат по родните си места и там да продължат да се развиват, а в очите им гори огън, докато говорят за това. С помощта на няколко думи успяват да те убедят, че са способни да запалят този огън и там, на родна земя. Даваш си сметка как толкова малко хора са били полезни на страната си (от разстояние!) толкова много години. Други са отдавна доказали се във водещи фирми, предприятия, офиси в Германия. Знаят цената си и не говорят високомерно.
Всички са дошли с приятели и познати, някои с целите си семейства, малките си деца: „Не, тате, тука не е България, обаче, като пуснем плика в кутията, ще пристигне чак до баба и дядо в Плевен". Отдъхваш облекчено, но в същото време нещо те стяга отвътре, плаче ти се.
Няколко седмици по-късно съвсем случайно попадам на забравена, но много любима индианска притча. Според древно поверие на чероките, във всеки един от нас живеят два вълка: единият е зъл, алчен, вечно недоволен, надменен, мамещ, завистлив, а другият е искрен, състрадателен, добронамерен, този, който подава ръка безвъзмездно и винаги таи надеждата и вярата в себе си.
Малко дете пита кой вълк надделява, а отговорът, който получава от старите в племето, е, че побеждава винаги вълка, който нахраниш.
Тук е мястото да вметна имената Десислава, Александра, Велена, Владимир, които през целия си живот са „хранили" добрината и уюта в себе си, а мен учат всеки ден да не оставям моите гладни. Към всички останали, които ги делят километри, континенти, океани от всичко познато, обичано, родно - кой вълк, вътре в себе си, нахранихте днес?
