Аз работя във ведомство. В кое точно няма да казвам, знаете защо. Работя там от няколко години, но през ден си казвам, че скоро, съвсем скоро, ще напусна. Едва ли. Тук никой не напуска.
Когато започнах работа, сякаш влязох в друг свят.
Бях на 24, току що завършил образование във Великобритания, с мечти и надежди, че нещата в България могат да се променят. Изкарах едномесечен стаж с Министерството, а те пък взеха, че ми предложиха договор. Скоро направиха конкурс за мен и по чудо успях да си спечеля държавната служба. Тази история надали ще я чуете друг път. Останалите ми колеги са влезнали по каналния ред - с връзки.
Първите месеци от работата ми се учех. Учех се на глас, стойка, походка и лицемерие.
- Това е походката ми "Министерството". - показвах на приятелите ми - А с такъв глас говоря, когато разговарям с другите Дирекции. - Всички прихваха да се смеят.
Учех се на мода. Ведомствената мода в България е нещо, което няма еквивалент в световен мащаб. Мъжете, костюмари, изтипосани, по-младите гладко обръснати, по-старите - с дебели мустаци. "И аз ми трябва да си пусна мустак?", питах се. Наблюдавам ги дъртите коцкари, нямат мира. "И аз ли трябва да се заглеждам изкусително след всяка колежка, която мине по коридора?". Понякога, когато се налага да заговоря някой от тях, усещам дъх на евтин алкохол. "А бе, Пепи, нали се закле, че си спрял да пиеш в работно време?"
За колежките е още по-зле. Постъпи преди време една нова, височко момиче. Голямо. Идваше на работа с костюми. Ала на тези дълги крака всяка пола седеше някак си къса. Хубаво къса, виждаха й се колената, а когато носеше токчета, прасците й се очертаваха в спортна стойка.
Всяка сутрин, когато идваше на работното място, колежките я заглеждаха със завист. Погледът им бе следният - от пръстите на краката, до главата, преценяваха всеки сантиметър, кокошките.
Спираха се на колената й, естествено, за да я накажат заради това, че е хубава. Тя се изчервяваше и я придърпваше надолу. Сподели ми, че шефът й направил забележка - групово се били оплакали от външния й вид, не бил подходящ за Министерството.
Докато в Европа хората гледат да се обличат удобно, във ведомството трябва да се обличаш сходно. От тогава започна да носи само панталони, с един номер по-големи от фигурата й, а аз изгубих една от малките ми радости.
А другите колежки... Само да можеше и ти да ги видиш! То не са едни панделки, едни фльонги, бижута, гримове, лакове за нокти. Влизам в кабинета на едната, там шефката седи препарирана и не смее да мръдне. Току-що колежката й била направила маникюр.
Изведнъж забелязвам - ама те двете са си заприличали като две капки вода. Хриси е на 27 от Кърджали, пък шефката тази година ще става на 42 и с всичко настойчиво показва, че е от София.
И двете са облечени в черно, вчесани са еднакво, лицата им са добили сходно ехидно изражение. Хриси, от мазнене и лизане на г..з, е заприличала на шефката, а шефката смуче жадно от младостта й. Горката, изглежда състарена и изкуствена, но доволна. "Метаморфозата".
- Даааа. Какво имааааа? - казват двете в един глас.
- Какво правите, уважаеми? - питам, без всъщност да искам да знам. Дошъл съм просто за един подпис.
- Хриси си е купила магнитен лак, виж колко хубаво седи. - казва шефката, размахвайки ноктета. - Да ти сложим ли и на теб?
- Лак не нося в работно време, ама айде, за вас, хубавици, на всичко съм готов. - казвам иронично. Те се кикотят, не им се иска да схващат, а очите им блесват с пълна сила. - Идвам за един подпис, удобно ли е?
- Айде ела след 5 минутки, трябва да ни засъхне лакът.
Най- се забавлявам като ги видя същите кокошки в стола. С цялата им класа, стил, походка и отработени движения и реплики. Чакат с табличките за кюфтенца по 60 стотинки. Колко сте ми гнусни, да знаете.
Другото, което забелязвам в стола, са бременните. Да си жена и да работиш в Министерството е благодат. Първо, за да работиш тук, означава, че трябва да имаш я богат мъж, я богата бащица. Няма друг начин да се издържаш със заплатите, които взимаме. Иначе е ясно, изкарваш година-две във Ведомството, забременяваш, излизаш по майчинство.
Като се върнеш след 2 години, всичко е същото, и на йота не е мръднало. От скука забременяваш пак. Още две години. Упражнението може да се повтаря, докато мъжът ти плаща за това. Все пак държавната служба е по-упорита и от най-упорития мъж.
Добре, че кюфтенцата са по 60 стотинки. Барем сме успели да се наядем на обед, и да не трябва да мислим за вечерята. Понякога вечер ходим на прием. На банкет, на коктейл, на политическа сбирка, или на каквото друго излезне, стига храна да има. Колежките - наконтени и префърцунени, колегите - пияни на кирка. Българският държавен елит, който завива пържолки в салфетки и си ги прибира по джобовете.
Четете и сигурно ви се доревава, защото сега разбирате къде отиват парите ви от данъци. В панделки, лакове за нокти и евтино уиски, търкалящо се по пода на Дирекцията. Мога да ви разкажа още много, но знам, че не трябва. Защо ли още не съм напуснал?
Защото навсякъде е така.
