За „Лудия Макс: Пътят на яростта" критиката е подозрително единодушна: 30-годишното чакане си е заслужавало.
За да сме точни, 36 години години изминаха от появата на прашния футуристичен шедьовър "Лудия Макс", дал началото на нов пост-апокалиптичен поджанр, превърнал Мел Гибсън в глобална звезда, и дълго време държал рекорда за най-печеливш филм на всички времена.
Сега австралийският режисьор Джордж Милър се завръща в постапокалиптичния пейзаж, който създаде в края на 70-те и на който по-късно засне две продължения.
Този път Макс (вече изигран от Том Харди) е преследван от тежкото си минало и вярва, че единственият начин да оцелее е да броди сам по изпепелените земи.
Въпреки това пътят му се пресича с група красиви бегълки, които пътуват през пустошта в бойната машина на елитния командир Император Фюриоса (Чарлийз Терон като същинска Рипли от „Пришълеца") и търсят спасение от тираничния Джо (Хю Кийс-Бърн, изиграл злодея Toecutter от оригиналния „Луд Макс").
За да върне своите робини, Джо събира всичките си воини в безжалостно преследване и гонитбата се превръща в шеметна и зрелищна война. А Лудия Макс се оказва последната надежда на бегълците.
От самото начало филмът рисува картини, които остават в съзнанието не само заради отличителния си арт стил, но и заради емоционалната си натовареност.
Говорим за визия, която е отчасти комиксова и отчасти повлияна от видеоигри, на свой ред вдъхновени от оригиналния Mad Max филм (конкретно Rage и Borderlands, за запознатите геймъри).
Когато екшънът взима връх, си проличава какво в „Лудия Макс: Пътят на яростта" прави нещата различни. В жанр, където в момента се предлагат предимно изтощителни CGI екшън епизоди, монтирани в бясно темпо, е ободряващо да се видят толкова много сцени, съставени от непрекъснати проследяващи кадри и невероятни общи планове.
Но от друга страна диалогът е пренебрежително малко и целият смисъл на действието се крие в способността на Милър да внушава съществените неща, а не да ги обяснява.
Най-трудно да повярваш, че тази феерия на неправдоподобни екшън сцени има някаква съдържателна стойност. Но това наистина е така.
Сред изобретателните, адреналинови каскади „Пътят на яростта" е оставил изненадващо много място за дълбочина в развитието на постапокалиптичния свят и за разгръщане на персонажите. Макс и Фюриоса показват нещо близко до израстване - и борейки се срещу противници без капка съзнателност, те търсят опора в своята собствена човечност.
Вероятно именно тук е причината критиката толкова усилено да хвалия новия „Луд Макс" - защото той служи за напомняне, че блокбъстърите могат да са смели, рисковани и в тях може да има смисъл.
Че бляскавият спектакъл може да обогатява и с идеи.
През март Том Харди разкри, че вече е подписал за още цели три Mad Max филма, а Джордж Милър обяви първия сикуъл, наречен Mad Max: Furiosa. Дотогава изглежда героят ще си е спечелил доста нови фенове.
