Казвам се Мария Спирова и през януари чрез програмата на Euronews "Global Conversation" се запознах с 16-годишен украинец на име Тимур, живеещ в Киев. Двамата разговаряхме онлайн с Вивиан Рединг и Тимур зададе почти пророчески въпроси за позицията на ЕС относно ситуацията в Украйна.
Посвещавам това отворено писмо на него и на всички украинци, които чувстват това специфично източноевропейско отчаяние, което се поражда само от преследването на демократичен идеал вече четвърт век, за да се окажат пред кордоните на силите за борба с безредиците.
Първо, Тимур, искам да ти се извиня и да ти кажа, че съжалявам. Надявам се да си в безопасност, както и приятелите ти, и да не сте разтърсени от случващото се по непоправим начин, въпреки че вероятно сте. Разбирам ви напълно.
Съжалявам, че ви пиша това от страна от Европейския съюз, в който вашето поколение имаше (а дали още я има?) толкова вяра. Съжалявам, защото честно казано, всички ние сме куп нерешителни безгръбначни. Европейските правителства изглежда са съставени изцяло от хора, които си нямат никаква представа през какво преминавате ти и твоят народ.
Прости им, ако можеш - те си мислят, че лекото иронизиране на човек като Путин е подходяща стратегия за външна политика. Доскоро си мислеха същото и за Кадафи. Дрънканиците за "възможни санкции" няма да ви помогнат в борбата срещу престъпното правителство и неоимпериалистките амбиции в глобален мащаб.
Аз го знам, ти го знаеш - и Барозу го знае
Особено искам да се извиня за моята собствена страна, чийто външен министър само дето не си изкълчи езика, опитвайки се много усърдно да НЕ заклейми насилието, причинено ви от вашия президент и вашата собствена полиция. Съгласувана позиция на ЕС, казваш ти? Съжалявам. Българските власти и институции престъпват европейските правила и регулации поне 15 пъти дневно, но никой от тях не се замисля да противоречи на Путин.
Защото, колкото и да ми е неприятно да го кажа, Тимур, ние сме в това блато заедно. Присъстваме в пакет в менюто на този гигантски геополитически бюфет. Украйна изглежда е основното ястие. България е по-скоро лек десерт.
Замисли се: през 2011 спряхме преговорите за нефтопровод, който би позволил на Русия да заобиколи вашата страна и да прилага дори още по-изнудваческа тактика, за да държи в хватката си политиците ви. В деня на най-страшното насилие на Майдан, новият руски енергиен министър заяви, че проектът Бургас-Александруполис отново е в реализация. Просто ей така - няма нужда да се обсъжда със страната, която реално се е отказала от споразумението. Той е абсолютно уверен, че ние ще се съгласим.
Заедно сме в това, Тимур, защото спиращата дъха арогантност на олигархическите кръгове, които се маскират като наши правителства, не знае граници. Те имат една обща тактика в справянето с демократичните разногласия, научена от един и същ източник.
Премиерът ни Орешарски и Виктор Янукович дори седяха на една и съща маса в Сочи, символично и публично демонстрирайки позорното си политическо родство
Слушането на кухата, груба пропаганда, лееща се от официалните украински източници, поражда у мен извратено усещане за дежавю. Защото правителствата като нашите са разбрали как да се справят удобно с подобни ситуации - ако несъгласните хора отказват да им омръзне и да се откажат, плащат на преливащи от тестостерон групи от провокатори да започнат разправии, след което се постарават полицията да реагира твърде грубо, за да потресе и мирните протестиращи. След което незабавно задействат някакъв вид правомощия за извънредни ситуации.
Точно като Янукович, през лятото на българските протести на нашия собствен площад "Независимост", Орешарски нарече хиляди протестиращи мъже, жени и деца "екстремисти" и изпрати десетки хиляди полицаи да разпръснат протеста. Точно като Янукович, Орешарски одобри всичко - побоища над протести, огромно числено превъзходство на полицията, сплашване и агресия срещу журналисти.
Естествено, не може да става и дума за сравнение в мащабите. Киев гори, а хората в Украйна показаха много повече смелост, много по-добра социална организация и много по-голямо хладнокръвие, отколкото ние имахме в тежките ни часове.
Вие преминавате през изпитание с огън, ние - през изпитание с отчаяние. Вашите барикади издържаха, нашите не
А светът наблюдаваше, цъкайки с език в ужас. И в двата случая. Западните медии сега авторитетно твърдят, че Украйна е "страна на разделение", сякаш е възможно да има страна без дълбоко политическо и културно разделение в наши дни. Те казваха същото и за България, казваха го и за Босна и Херцеговина, сякаш това обяснява всичко. И ще го повтарят до призляване за всяка държава от постсъветската обрита, опитваща се да намери своя път към свободата.
Не им обръщайте внимание. Със сигурност не сте сами, определено не и сте по-малко от вашия противник. Имате вяра, имате дърва за горене, имате адекватна интернет инфраструктура. Не страдайте за мълчаливото мнозинство, както ние го правехме в София, и просто игнорирайте откритите любовни песни към "тъжно изгубения СССР", които чуваме от някои ъгли.
Най-лошото, което можете да направите с престъпниците, е да им покажете колко незначителни са техните идеи.
И все пак - живеем в странен свят с твърде малко логика, Тимур! Забелязал ли си? Всяко протестно движение в наши дни незабавно бива омаловажавано като "недостатъчно представително", сякаш това по някакъв начин е недостатък. Ако беше представително, с масова подкрепа и изцяло базирано на консенсус, не би било протест, нали? Протестиращите навсякъде по подразбиране са малцинство, докато не победят.
Щеше да е хубаво светът да не забравяше това, не мислиш ли?
Иска ни се да можехме да протестираме само с музика и цветя. Но украинците бързо осъзнаха нещо, което българите твърде много се боят, за да признаят - мирните протести могат да се надяват да повлияят на поне полу-законни, полу-независими и полу-честно избрани правителства.
Докато международно съюзилите се престъпници, макар и да седят в министерски кресла, не разбират концепции като гражданско общество или върховенство на закона. Демонстрациите и разследващата журналистика не ги променят към по-добро, нито ги плашат, само понякога ги дразнят достатъчно, за да размахат гигантската мухобойка. Или водно оръдие, според ситуацията.
Сега сме разделени от много граници, половин век след еуфоричното ни излизане иззад Желязната завеса, отново върнати м самото начало на пътя. Пленници на нашите собствени олигарси. Две объркани, уморени източноевропейски държави, отвлечени като самолети с насилствено променен курс към груб и неприемливо алчен "Путинов мир".
И те смеят да наричат сънародниците ти "терористи"
Тимур, те ни отвлякоха, защото мислят, че може да им се размине. Честно казано, тази част от света, койято изобщо се вълнува от нашата ситуация, също мисли така. Били сме оставяни да си мрем неведнъж досега.
Бъдещето изглежда мрачно, приятелю. Изглеждало е мрачно и за нашите родители, които са преминали през свое собствено кръщение с огън, изправени пред палки, коктейли молотов, репресии, лъжи и мизерия на всеки няколко години от началото на 90-те. То ще изглежда мрачно и за нашите деца, ако успеем да ги родим и отгледаме в този сбъркан свят, където нашият регион изглежда винаги обикаля в кръг, все по-самотен и отчаян.
Човек би казал, че не искаме много. Ако не можем да бъдем независими - а историята ни го е показала многократно - не може ли поне да ни бъде разрешено сами да избираме от кого да зависим? Можем ли да спрем да търпим позора законите ни да се пишат от истински престъпници? Можем ли - поне веднъж! - да получим категоричното внимание и решителна подкрепа на модела ни за подражание - европейската цивилизация?
Ако искаш, наречи ме глупава, Тимур, но все още мисля, че можем. Знаеш клишето - свободата идва при смелите. Но знаеш ли какво? Без значение какво ще стане с #Euromaidan и #ДАНСwithMe, свободата е наша, защото сме я поискали. И това е най-важното.
Дръж се. Стой далеч от куршумите и не допускай да те убият. Искам да те видя пак и заедно да притискаме европейските политици с неудобни въпроси. Скоро.
