С поведението си новият американски президент Доналд Тръмп недвусмислено показва, че Европа няма да е приоритет на неговата външна политика, а старите съюзи ще зависят най-вече от това доколко европейските държави са склонни да се подмажат на новия лидер в Белия дом.
За по-малко от два месеца Тръмп успя да разклати геостратегически партньорства, градени в продължение на век, и да постави под въпрос ролята на САЩ като медиатор в глобалната политика. Поне това са критиките срещу него.
Въпросът в случая е какво диктува сегашните действия на американския президент? Каква е логическата обосновка зад тези ходове за агресивното търсене на мир (почти на всяка цена) в Украйна и сближаването с Русия?
••• Какво да очакваме от външната политика на САЩ под Доналд Тръмп - анализ от Венцислав Божев:
Самият Тръмп е достатъчно ексцентрична личност, за да припишем всичко това на егото му или на някакви други негови лични странности.
Все пак реториката на американския лидер обикновено гравитира около собствената му личност и всичко останало се пречупва през призмата на личните му планове, успехи и сделки.
Това обаче би било твърде просто обяснение, което няма да отговаря на истината. Поне не и напълно.
Идеята за сближаването между САЩ и Русия всъщност не е нова. Тя почива върху схващането, че двете държави всъщност помежду си нямат никакви влизащи в конфликт интереси.
Поддръжниците на тези теория смятат, че като изключим идеологическите различия, Америка (сама, а не като част от по-големи коалиции) няма припокриващи се териториални претенции с Москва, нито сферите на влияние на двете държави се сблъскват в някакви точки.
Ако някой има проблем с Русия, то това са партньорите на САЩ в Европа.
Според тази теория, застъпвана от политолога Джон Миршаймън, САЩ приема ролята на бранител на демокрацията след края на Втората световна война, когато европейските сили са твърде изтощени, за да могат да се предпазят от потенциален възход на комунизма и Сталин.
След края на Студената война и краха на СССР обаче, САЩ стоят в основата на един цял световен ред, изграден с идеята да пази демокрацията и свободата на пазара. И разрушаването му някак не стои на дневен ред.
Дори напротив - мнозина във Вашингтон виждат в създалата се ситуация морален императив да спомогнат максимално за разпространяването на либералната демокрация.
Само че след като Русия вече не е проводник на комунизма и не заплашва установения ред в Европа, няма нужда Америка да влага толкова много усилия в точно тази част на света.
Миршаймън и подобните му възприемат идеята, че сблъсъкът между Вашингтон и Москва се базира най-вече върху миналото противопоставяне и взаимното недоверие, което двете страни имат помежду си, а не върху реални конфликтни точки.
Тези политически наблюдатели смятат, че алиансът между Америка и европейските ѝ партньори не е взаимно изгоден, а европейците получават много повече, отколкото дават - ако изобщо дават нещо полезно за САЩ.
От друга страна, в момента не Русия, а Китай представлява голямата опасност за Америка.
Пекин успява да настигне и дори да изпревари САЩ на места в технологичния сектор, а икономическата инфилтрация на китайски бизнеси на Запад създава сериозни притеснения за експертите по сигурност във Вашингтон.
Съответно за Миршаймън и съмишлениците му евентуален ход, с който да привлекат Русия на своя страна, може да лиши Китай от един от най-важните му поддръжници в международен план.
В тази теза има известна тежест. Макар Москва и Пекин да са смятани за твърди партньори, в отношенията между двете държави има някои търкания. Те делят огромна по размери обща граница и се стремят да налагат контрола си в Азия.
Според някои Китай дори има немалки амбиции в региона на Сибир по отношение на намиращите се там природни блага, а рехавото руско население в региона едва ли би представлявало сериозна пречка, стига Пекин да реши да действа.
Затова и според поддръжниците на идеята за руско-американски съюз, на Русия в близко бъдеще ще ѝ трябва някой, който да я пази от Китай.
••• Пекин не се страхува от САЩ и е готов за конфронтация:
На практика, и двете държави имат интерес да възпрат потенциалния възход на Китай, който може да застраши сериозно интересите им.
Пречката пред този ход се явяват европейските партньори на САЩ, които възприемат Москва за заплаха за своите интереси.
Така, според Миршаймън, Вашингтон има съюзници, които не му помагат с (почти) нищо, но за сметка на това му пречат да осъществи нов стратегически съюз. По тази линия идва и изводът - Америка трябва да зареже Европа и да търси стратегическо партньорство с Русия. А то минава през мир в Украйна, който да е достатъчно изгоден за Москва.
И ако някои приемат тази логика като "Realpolitik" от най-висша степен, при която няма вечни приятели, но има вечни интереси, други виждат пукнатините в нея. Защото такива определено има.
И тук не говорим за ролята на Америка като пазител на някакви морални ценности или нещо подобно. Прилагането на плана за сближаване в Русия може да коства на Вашингтон много повече, отколкото може да донесе като ползи. Причините са няколко.
Едната от тях е, че в Русия наистина има много силен антиамерикански сантимент и той няма да може да изчезне току-така. Висшият политически елит в Москва едва ли ще може да се довери на Америка за съюзник, особено ако позицията на Вашингтон може да се обърне на 180 градуса при смяна на ръководството в Белия дом.
За Кремъл САЩ са най-големият от всички геополитически неприятели, основният изразител на антируските настроения. И съответно там трайно базират стратегиите си спрямо тази базова идея.
Неслучайно в последните седмици Кремъл пусна към руските медии сигнал да спрат толкова да хвалят Тръмп. Неслучайно в руската пропаганда, която продължава и към момента да върви, САЩ все още са в ролята на основния инициатор на "агресията" срещу Русия.
Кремъл гледа на Вашингтон като на износител на либерална демокрация. Както преди години Америка се страхува от разпространението на комунизма из Европа, а оттам и на своя територия, сега крайно консервативната Русия, управлявана от един почти авторитарен режим, се притеснява от идеологическото влияние на САЩ.
Така че за Москва управляващите в Пекин са много по-надежден партньор, а проблемите с Китай са проблеми на утрешния ден. Просто Америка все още е големият враг. И това много трудно ще се промени.
Нещо повече - в Кремъл осъзнават, че партньорство със САЩ ще ги постави в ролята на младши партньор.
Като изключим ядреното оръжие, руската армия е в пъти по-малка от американската, а за сравнение на размера на икономиките дори не може да става дума.
Въпреки това самите руснаци продължават да гледат на себе си като на топ сила, която няма да се съобразява с никого. А Тръмп определено ще очаква да се съобразяват с неговите искания.
Виждаме това в изказванията му как Москва ще приеме европейски мироопазващи сили в Украйна, както и в заплахите, които отправя за санкции - това не е човек, който ще гледа на Кремъл като на равноправен партньор.
••• Започва ли Европа да осъзнава, че е време да се събуди:
Още един фактор, който трябва да се вземе предвид - заплахата от това какво може да стане, ако САЩ направи от Европа свой конкурент.
Макар и натъртена след 2020 г., общата икономика на ЕС остава най-голямата в целия свят.
Въпреки всички претенции на Тръмп, че Старият континент не дава достатъчно на Америка и не купува достатъчно американски стоки, търговският обем между двете държави е толкова голям, че потенциалният му крах има капацитета да потопи света в криза, по-голяма от тази на Голямата депресия.
Ако новият американски президент избере да "хвърли" Европа на Русия, тази търговия може да бъде поставена под въпрос.
Нещо повече - ами ако ЕС осъзнае, че всъщност, подобно на САЩ и Русия, той няма никакви реални конфликтни точки с Китай и реши да си сътрудничи с Пекин? Няма ли това да е в пъти по-голяма заплаха за американските интереси?
Доналд Тръмп вече показа, че изправен пред достатъчно силна (но все пак и достатъчно уважителна) съпротива, той дава назад. Виждаме го с драмата с митата за Мексико и Канада, виждаме го и при съкращенията в държавната администрация.
Ако Европа се покаже като достатъчно силен партньор, който може да се грижи сам за себе си, и направи някои отстъпки спрямо американския лидер в търговията, е много възможно той да приеме, че съюзът с автократ като Путин не е най-добрата сделка на света.
