Аз съм сериаломаниачка и на хард диска си имам цели сезони на хубави чужди сериали, които с удоволствие гледам по много пъти.
Въпреки това фурорът на българските засега не успява да ме докосне така, че да се включа в истеричния фенски хор. Все още не мога да започна да припадам по главните им герои, както припадам всеки път, когато видя Хю Лори като Хаус или Дейвид Духовни като пияния и надрусан развратник Ханк Мууди.
И не защото сексапилът на Калин Врачански или Ивайло Захариев е по-малък от на гореизброените чужди звезди. А защото случващото се в серийките няма нищо общо с живота ми. Нито пък е достатъчно достоверно и интересно като сюжет, за да ме залепи за екрана и да ме накара да тръпна какво ще се случи в следващия епизод.
За дълбочина, каквато има в "Д-р Хаус" и „Секс до дупка", пък изобщо да не говорим. Нито за обилното крадене на сценаристите на теми и мотиви от известни западни филми.
Това, което най-много ме дразни обаче, са образите на жените в българските сериали.
Да започнем с любимата българка за миналата година - Елена Петрова - в ролята на многострадална Боряна от „Стъклен дом". Защо този образ е положителен - а той се възприема точно така - за мен е пълна загадка.
Каква е биографията й? Някогашна проститутка и любовница на гадна, брутална мутра. Спасена от тази съдба от друга малко по-прилична и много по-възрастна от нея мутра, за която по-късно се омъжва и на която ражда дете. Покрай богатия си съпруг става галеристка. Нашите добре облечени бизнесмени обичат да купуват на наложниците си нещо да си играят - бутик, галерия, модно списание.
Т.е. - развитието на образа става от посока на нелегалната към легалната проституция под формата на брак. На средна възраст вече не й е интересно с мутрата, която я е извадила от блатото, и тръгва да се заиграва с порасналия му син.
Ранните години на Боряна пък са разказани в другия хитов български сериал - „Под прикритие" - чрез образа, изигран от манекенката Ирена Милянкова. Хубаво младо момиче, което не иска да положи усилия като всички други нейни връстнички, да получи образование, да се потруди, да се сбори с живота, а кешира красотата си при известна мутра.
Няма нищо против богатият й властен любовник да я третира като парцал. Всъщност - не, от време на време декоративно се бунтува, като в тези куци протести е заложен целият драматизъм на образа.
Разбира се, и тя е спътница в живота на мъж, който може да й е баща. И също се оглежда за нещо по-младо и сочно, което да задоволи сексуалните й апетити.
И стигаме до една малко позавехнала героиня от един по-ранен като време сериал - „Забранена любов". Там героинята на Диана Любенова е хищна кучка, която е зарязала на младини бедния си мъж, за да сключи финансово изгоден брак. Жертва дори децата си за това и въобще обърква хиляди съдби в името на обезпечението си с финикийски знаци.
Да разгледаме сега второстепенните образи. Героинята на Стефка Янорова в „Стъклен дом" е глуповата фризьорка, която буди смях и съжаление. Яна Маринова от същия сериал играе истерична, жадна за пари и власт кучка, много подобна на героинята на Диана Любенова от „Забранена любов" като мотивация и психопрофил.
Миленита от „Под прикритие" пък е овдовяла мутреса. Сияна и Алекс от „Стъклен дом" са разглезени пикли, които постигат всичко благодарение на богатите си татковци. Също като Елица в „Забранена любов".
Ето така виждат сценаристите на българските сериали жените. Масово са красиви кукли, които осребряват приличния си външен вид и богаташкия си произход, а не умствените способности и таланта си.
Ако не се занимават с легална проституция под формата на изгоден брак и не са имали късмета да се родят в охолни домове, а проявяват някаква личностна инициатива и имат стремеж към самостоятелност, то постигат всичко с манипулации, подлост и на цената на съсипани животи на хората около себе си. Или в най-добрия случай са смахнати глуповати домакини.
ОК, има такива жени край нас. Но има и други. Има ме мен и аз не влизам в нито една от гореописаните схеми. Аз и моите приятелки сме от обикновени семейства, учили сме, мечтали сме за самостоятелност, работили сме много.
Двайсет пъти ми е по-лесно да се припозная в образа на д-р Къди или тринайсет, отколкото в това, което играят Елена Петрова, Ирена Милянкова и другите актриси от нашите сериали.
Внушението, че е важно само да си хубава и нищо друго в жената няма значение, не се прави обаче само чрез измислените героини. То се съдържа и в масовата практика за важни роли в сериалите да се наемат манекенки, чиито актьорски способности са доста скромни.
Ако бях актриса, щях да съм бясна. Защото излиза, че талантът, обучението в НАТФИЗ и стажът в театъра нямат никакво значение. Една красива муцка и хубаво тяло ти осигуряват това, което би трябвало да ти дадат професионалната актьорска подготовка и талантът.
А сред нашите актриси има много красавици с доста по-интелектуален сексапил от този, който ни показват Яна Маринова и Ирена Милянкова. Няма нужда манекенките да изземват функциите им.
Българските сериали, въпреки претенциите си за модерност, клонят повече към латиноамериканските и турските сапунки. И това ясно си личи и в женските образи. Съдбите на героините в тях се въртят все около мъжете и любовния им живот.
В моите любими сериали - като „Д-р Хаус", „Анатомията на Грей", „Излъжи ме" и „Секс до дупка" - жените също имат интригуващ личен живот и то много по-интригуващ от този на нашите героини. Но пък техният център на тежестта е професията им, също както е и при мен.
Моят живот, а и този на приятелките ми, се дефинира точно като техния - той е нещо като 90% професионален и 10% личен. Нямам време по цял ден да се вайкам коя мутра ми обърнала внимание и коя ме заплашва, че ще разкрие миналото ми на проститутка, защото при липса на богата мутра да ме издържа се налага сама да си изкарвам парите.
А пък и няма любовна връзка, която да ми е докарала толкова удовлетвореност и вълнуващи преживявания, колкото професията ми. Така е с всички съвременни, еманципирани жени, колкото и това да не се харесва на патриархалните ни мъже.
Героините на нашите сериали постигат всичко само благодарение на силни и властни любовници, съпрузи, бащи. Никога благодарение на собствените си способности. Мотивацията им да направят нещо се корени само в отношението на мъжете към тях, никога в собствената им преценка за нещата и мечтите им, както обикновено става при мен и моите приятелки.
В този смисъл българските сапунки са силно фалоцентрични и в тях жените са само декорация или проводници на злото. Никога не са положителни, самостоятелни, способни, самодостатъчни личности.
Няма как да се разпозная в тях и да се зарибя да видя какво ще се случи по-нататък в живота им. Все ми е тая.
Предпочитам да следя хрумките на западните продуценти и много повече ме вълнува съдбата на готините мадами от чуждите сериали, които имат много повече общо с мен.