Покрай вълненията около британския референдум остана един ключов играч, който всички пренебрегват: парламентът.
Премиерът Дейвид Камерън може и да се чувства задължен да изпълни "командата на народа", както той я нарече, след вота на 23 юни.
Законът обаче казва нещо съвсем различно: Върховенство при вземането на решения за бъдещето на Великобритания има не правителството, а парламентът.
Както предпазливо коментира премиерът Харолд Уилсън, който през 1975 г. организира първия референдум за британското членство в тогавашната Европейска икономическа общност (ЕИО): Резултатът от допитването представлява просто една препоръка, която избирателят отправя към управлението, но "парламентът в Уестминстър изцяло запазва правото си да отхвърли закона, който ни вкара в общия пазар на 1 януари 1973 г.".
Възможно ли е 41 години по-късно, Камарата на общините във Великобритания да отхвърли евентуалния Brexit? Възможно ли е парламентаристите да игнорират волята на народа и да преосмислят напускането на Европейския съюз?
Не само е възможно, но дори е напълно реалистично - и то особено в случай, че вотът за Brexit се наложи с малка преднина и избирателната активност се окаже твърде ниска.
Ако си представим, че пред урните се явят около 50% от всички хора с право на глас, а гласовете за напускане на ЕС надделеят с 51 срещу 49% - това би означавало, че само една четвърт от британците подкрепят Brexit. В такъв случай трябва ли парламентът да следва тяхната воля?
За да разберем ситуацията, трябва да си дадем сметка как се позиционира долната камара на британския парламент в кампанията за Brexit.
Огромното мнозинство от депутатите са за "Remain" - т.е. оставане на Великобритания в ЕС. От 650 парламентаристи - 455 подкрепят запазването на статуквото, 130 са "за" напускане на съюза, а 65 се колебаят. Изразено в проценти - 70 на сто са за оставане, 20% - за напускане, а 10% не са решили.
Съотношението на силите при парламентарната група на Лейбъристите е още по-еднозначно: 215 от депутатите се обявяват за оставане в ЕС, само 7 са за Brexit, а десетима се въздържат.
При Консерваторите ситуацията е доста по-балансирана, но и при тях "Remain" доминира с 50% преднина срещу 40 на сто "брекситъри" и 10% колебаещи се.
Министрите в кабинета на Камерън са разделени в съотношение 23:7 в полза на оставането в ЕС.
Картинката обаче се променя изцяло, когато съпоставим тези числа на подкрепа спрямо избора на партийните симпатизанти.
При торите надделява подкрепата за Brexit с 60:40, а при лейбъристите разликата е още по-фрапантна - 70:30 фаворизират гласуването за напускане на ЕС.
Тук дори не се включват милионите граждани с право на глас, които не са представени в парламента.
3,6 млн. избиратели гласуваха за UKIP на парламентарните избори през май 2015 г., което представлява 12,4% от пълнолетното население. Заради специфичната система "Winner Takes All" ("победителят печели всичко") при мажоритарния избор партията на Найджъл Фарадж успя да спечели само 1 мандат в Камарата на общините.
За либерал-демократите гласуваха 7,9% от гласоподавателите, което обаче им гарантира 8 депутатски мандата. Само 4,7 на сто от всички британски избиратели дадоха гласа си за Шотландската национална партия - тя обаче си спечели 56 мандата в долната камара. Просто в Шотландия всички останали партии бяха "отнесени" от Никола Стърджън.
Сега шотландците и шепата либерали ще могат да вземат окончателното решение за бъдещето на Великобритания в Европейския съюз.
За да разберем мащаба на пропастта между настроенията на електоралната база и парламента, можем да сравним общата сума от 3,9 млн. гласа за ШНП и Либерал-демократите с 3,6 млн. гласа за националистите на Фарадж. При тази съпоставка гласовете за "оставане" надделяват само с 300 000 бройки над Breixt.
Съотношението в парламента обаче представлява 64 към 1. Представителна демокрация ли?
Тактиката на Дейвид Камерън
Поддръжниците на Brexit са изправен пред парадокс: в противес на Брюксел те настояват за твърдо спазване на британския модел, на суверенитета на националния си парламент.
Този суверенитет обаче не може да бъде преодолян чрез референдум - затова и противоречието между настроенията в парламента и на улицата няма да е в полза на Brexit. Преди всичко - не и в светлината на онова, което Уилсън дефинира като "ултимативното право на парламента" през 1975 г.
От друга страна - няма как парламентарното мнозинство в подкрепа на ЕС да успокои Дейвид Камерън, тъй като партията му има само 14 мандата преднина в долната камара.
Тъй като при евентуален Brexit той трябва да внесе съответния законопроект през двете камари на парламента и да го защити във всички фази от гласуването, недоволството сред мнозинството ще бламира всяка инициатива на партията му.
Затова в името на собствения си рейтинг би предпочел да започне преговори за "развод" с Брюксел - т.е. да изпълни "командата" на избирателите, но да тупка топката достатъчно дълго време, така че да прокара отделните стъпки през парламента.
В противен случай може да бъде сигурен, че ще се провали при евентуално гласуване "без верен изход".
Политическият курс на Лондон ще се придържа към предварителни вътрешни дебати по отделните преговорни стъпки с Брюксел - най-вече в сферата на търговските отношения.
Предположенията са, че при сблъсъка с реалността на новата ситуация британците ще се обезкуражат. Другият вариант е ЕС да им предложи евентуални облекчения (вариантът, който облагодетелства най-много Камерън), които ще трябва да бъдат подложени на нов референдум.
Парламентът ще настоява на върховенството си и ще използва опцията за 2-годишно предизвестие за напускане според параграф 50 от договора от Лисабон, така че да не се примири автоматично с евентуалния Brexit.
Тогава обаче непокорните депутати, избрани на предстоящите парламентарни избори, могат да клекнат пред претенциите на избирателите си като "хамстер в присъствието на гладен питон", по израза на екс-премиера Джон Мейджър.
В крайна сметка - референдумът от 23 юни не решава нищо окончателно. Нито ще сложи край на братоубийствената война в лагера на торите, нито ще определи бъдещето на Дейвид Камерън.
