Нейните героини често са жени на ръба. Романите й са нещо като екзистенциални трилъри, но въздействат повече на „душата", отколкото на ума, защото отразяват най-фините й вибрации. Определят Елена Феранте като една от най-влиятелните личности на света, а тя дори си няма лице...
На какво може да се дължи това усърдно бягство от публичността? На свян, породен от факта, че книгите й са откровено автобиографични? Или на дълбокото, яростно убеждение, че „истинските чудеса нямат автор"?
Повод за този текст е българското издание на „Гениалната приятелка", което е на път да повтори успеха на „Дни на самота". Когато една от четирите неаполитански истории, „Историята на изгубеното дете", влезе в шортлиста на наградата „Ман Букър", феноменът „Елена Феранте" получи още по-широко отразяване. Залаганията относно реалната й самоличност започнаха да се роят неконтролируемо. Засега сигурното е само, че е родена в Неапол...
Факт е, че Феранте почти не дава интервюта и общува с издатели и читатели онлайн. Никога не посещава премиери на книгите си. Сюжетите й се занимават с дисфункционалните семейства и разрива в отношенията между двата пола, с приятелството и личностното израстване, с вътрешното напрежение и копнежа за близост, с драматизма на раздялата и неизбежното усещане за самотност.
Авторката на „Гениалната приятелка" е убедена, че „веднъж написани, книгите вече не се нуждаят от автор. Ако имат да кажат нещо, те рано или късно ще намерят читатели".
Като оставим настрана автономните романи „Дни на самота", „Смущаваща любов" и „Изгубената дъщеря", Феранте е автор и на тетралогията неаполитански истории, включваща заглавията: „Гениалната приятелка" (превод на български: Вера Петрова), „Историята на едно ново име", „Онези, които си тръгват, и другите, които остават" и „Историята на изгубеното дете".
Тетралогията е блестящ епос за цяло едно поколение. Феранте прави зашеметяващ преход от интимно-изповедния, стегнат роман „Дни на самота" към разточителния шедьовър „Гениалната приятелка", който пренася читателите в Италия от края на XX век. Както може да се очаква за автор от нейната класа, романът е проницателен, психологически релефен портрет на едно нестандартно женско приятелство, в който бедният Неапол е така мъдро и изискано одухотворен, че се усеща като отделен герой.
„Гениалната приятелка" е първата част от поредицата и се отличава с умело овладяна, динамично изваяна фабула. Лила и Елена са приятелки от деца. Винаги са били заедно - израстват заедно, обичат се, завиждат си, на моменти дори изпитват омраза. Борят се за това приятелство, влияейки си една на друга. Историята на техните взаимоотношения трасира историята на обществото, в което живеят, за период от петдесет години.
„От големия прозорец струеше бяла лунна светлина. Целунах разделителя, както правех всяка вечер, и опитах да прочета отново писмото от приятелката ми на слабия отблясък. Тенджерите блестяха, масата проскърцваше, таванът беше тежко надвиснал отгоре, а отстрани напираше нощният морски въздух. Отново се почувствах унизена от таланта на Лила да пише, от степента на съзидание у нея, която аз нямах, и очите ми се замъглиха. Да, радвах се, че я бива толкова много и без да учи или да чете книги от библиотеката, но тази радост ми причиняваше гузна мъка."
Години след това Лила, която открай време е решителна и дръзка, изчезва и заличава всяка следа от съществуването си, а синът й, странен нехранимайко, се обръща за помощ към приятелката й от детинство, Елена. Така последната решава да напише книга за съвместния им живот. Едва ли има читател, който не би се досетил, че прототип на Елена е самата авторка. Интересното е, че на едно място в книгата героинята казва: „Моята майка направи всичко по силите си, за да ме накара да проумея, че съм излишният човек в нейния живот. Не й бях приятна, съответно и тя на мен. Намирах тялото й за отблъскващо".
Има нещо гениално в начина, по който Феранте балансира контрола и отчуждението в романите си. Стилът й се отличава с някаква неотложност, в която е трудно да се долови и следа от симулация, книгите й са колкото метателни, толкова главоломни, дърпат четящия напред. Фокус на вниманието й - при нея това е вид обсесия - са жените и начинът, по който социалната среда (и мъжете наоколо) рушат психиката им.
Гласовете на героините й озвучават мисли и чувства, които изглеждат неизразими, сюжетите й дълбаят в подмолите на отношенията между майки и дъщери, приятелки, мъже и жени. Друг отличителен белег на нейното творчество е противопоставянето между проза и метафора, между хиперреализъм и бълнуване. Емоционалните кризи често са манифестирани като физически болести и неразположения.
„Преди един писател да стане зрял, той е дете. Преди да създаде семейство, наследява такова" - подчертава Феранте. „И за да намери свой собствен език, той/тя трябва да избяга от ограниченията и изискванията на тази първоначална общност, която е даденост". Това всъщност е една от темите, свързващи „Гениалната приятелка" с предходните романи на писателката.
Казват, че Елена Феранте е най-значимата италианска авторка от Елза Моранте насам. Сравняват я с Вирджиния Улф, но двете доста се различават и като стил, и като ритъм на разказа. От друга страна, произведенията и на двете са тласкани от желанието да проникнат в най-съкровените гънки на душата.
Сравняват Феранте и с представителката на френския литературен екзистенциализъм Симон дьо Бовоар заради кристално избистрения, аскетичен стил. Истината е някъде там, между болезнената достоверност на нейните персонажи и собствената й изплъзваща се идентичност.
