"Няма как човек да разбере турската политика, без да е живял тук поне 3 години." Това казва младият турски политолог Енес Ердем Йеринде, коментирайки ситуацията около изборите за местна власт в Турция. И не е като да няма право в този си коментар.
Мощните заглавия пуснати от редица анализатори, български и западни медии, вещаят едва ли не срутването на властта на турския президент Реджеип Таип Ердоган, след като на местните избори неговата Партия на справедливостта и развитието (AKP) загуби трите най-големи града в страната - Истанбул, Анкара и Измир. Ситуацията в Турция обаче е далеч по-сложна и далеч не толкова толкова в строго черно и бяло.
Факт - Ердоган понесе тежък удар. Измир е бастион на Републиканската народна партия (CHP) от години насам и града се смята за мястото с най-прогресивни възгледи в страната, където Ердоган така и не успя да създаде достатъчна база. Истанбул и Анкара обаче са двата най-важни града, контролирани от AKP от вече над десетилетие.
Нещо повече - Истанбул е градът, от който тръгва пътят към властта на самия Ердоган. Град, който именно неговото управление превърна от опасно и западащо място в една от скъпите и значими дестинации за бизнес в Европа.
Затова и фактът, че опозицията вече контролира трите най-големи града в страната определено е сигнал за спад във властта на турския президент, определян от някои доскоро като всемогъщ нов султан.
И все пак да се прогнозира, че колосът вече е паднал или най-малкото е в процес на падане, е твърде смело изказване. Самите изборни резултати показват, че в сравнение с предишните избори за местна власт AKP печелят с 1,44 процентни пункта повече. Иначе казано - въпреки загубата на Анкара и Истанбул партията на Ердоган успява да спечели повече гласове или най-малкото по-голям дял от гласовете.
Изненадващото в случая е, че той печели там, където доскоро се смяташе за невъзможно - в югоизточните региони на страната, населени до голяма част с кюрди. AKP печели сериозни резултати във вилаетите Сирнак, Агри и Битлис, където досега управляваше прокюрдската Народнодемократическата партия, подозирана за връзки с ПКК (смятана от Анкара за терористична организация).
В крайна сметка партията на Ердоган запазва първата си позиция на изборите и относителния дял на подкрепа в турското общество. Колкото до загубеното в големите градове, то се наваксва в крайните региони на страната. Заедно с това турският президент запазва своите истински бастиони в централните провинции.
Колкото до опозицията, никой не може да отрече нейния възхода. Макар Републиканската народна партия да остава втора политическа сила и след тези избори, победите й в трите най-големи града на страната носят една чисто символична стойност, която им дава правото да претендират, че са започнали с победния си ход срещу властта на Ердоган.
Разбира се, до следващите избори остават поне 4-5 години, но достъпът до ресурсите на Анкара и Истанбул и дори чисто символичната сила на кметските позиции в тези два града, ще даде на опозицията възможност да изгражда следващите си кампании.
И това, което следва в турската политика ще е едно определено интересно противопоставяне на два, поне към настоящия момент сравнително изравнени по сили лагера, за които е трудно да се прецени кое е по-малкото зло.
На пръв поглед, разбира се, това далеч не е така. Президентът Ердоган вече си е създал образа на опасен играч и не по-малко опасен съсед. Той прокарва обратно исляма в публичния живот на страната, залага на агресивна външна политика, на културна (и политическа) експанзия, има остър език и редовно се обръща с остри изказвания срещу Запада.
Ердоган е от онези образи, които безкрайно лесно заемат формата на потенциален враг. Агресивно консервативен, представител на друга религия, който не си пести скандалните ходове и изказвания. Само по време на предизборната кампания той многократно заяви, че ще направи отново "Света София" джамия, а по време на една своя изява пред симпатизанти пусна цялото видео от нападението в Крайстчърч, Нова Зеландия. През половината си кампания той търсеше конфронтация със Запада, с гюленистите и с ПКК.
Турската политика обаче е далеч от проста, а демокрацията там не прилича особено на европейската демокрация. Най-малкото говорим за десетки пострадали и двама загинали по време на сблъсъци между симпатизанти на различните партии.
И да се мисли, че фанатичната преданост е типична само за AKP, е грешно. Грешно е и да се смята, че само те са националистически настроените и само те са агресивни в посланията си. В Турция реално всички партии са националистически и въпросът там е доколко този национализъм е наситен и агресивен.
В конкретния случай на тези избори спокойно може да се каже, че по този показател партията на Ердоган беше умереният играч, доколкото подобно нещо въобще може да се каже за AKP.
В кампанията на опозицията - CHP и "Добрата партия" (IYI) агресивната реторика също беше ключов елемент, в който дори откровено ксенофобски послания срещу малцинствата и бежанците не липсваха.
Именно това беше един от козовете на опозицията за спечелване на гласове в големите градове - критиката към цялостната политика на Ердоган да държи в страната бежанци и да толерира кюрдите и тяхното самоопределение. Известен факт е, че Турция не признава съществуването на етнически малцинства в страната като тяхно самоопределение. Иначе казано - щом един човек е турски гражданин, той е това.
Ключов момент е политиката спрямо бежанците. Ердоган и правителствата на неговата партия въпреки всичките си критики и недоволства продължават да спазват споразумението с ЕС за задържане на мигрантите от Близкия изток в замяна на парични средства от Брюксел. Това обаче означава, че голяма част от тези мигранти остават в Турция. Много от тях вече получават турско гражданство и започват да се интегрират малко по малко в обществото.
Част от опозицията (най-вече IYI, но и голяма част от CHP) проявяват сериозни критики към тази политика. В предизборната си реторика те отделиха специално внимание на въпроса, разпалвайки допълнително недоволството на турците от присъствието на бежанците.
Позитивният образ на CHP в западните медии до голяма степен се обуславя от протестите срещу корупцията в страната от 2013 г. на известния истанбулски площад "Таксим", където много млади хора излязоха, за да се обявят срещу цялостната корумпираност на държавните служби - вълна на недоволство, която се вля в най-голямата опозиционна партия като подкрепа.
Въпросът обаче е, че това е малък дял от самата Републиканска народна партия, а в една друга своя немалка част тя остава част от закостенелия политически елит на страната. В страната младите политически лица, които реално носят със себе си някаква промяна, продължават да са по-скоро рядкост и моментни явления, отколкото нещо типично.
До голяма степен много от кандидатите на различните партии се упражняват единствено в критикуване на противниковия лагер и посочване на потенциални заплахи за страната, без да дават реални идеи и алтернативи за местната политика.
Затова и за мнозина от младото поколение на Турция, по-сериозна, определяща разлика между управляващи и опозиция остава отношението към религията. Колкото до решението за това за кого да гласува, то зависи доста фактори. Основният като че ли е дилемата дали човек се страхува повече от заплахите за националната сигурност, или се дразни повече на проблемите икономиката и западащия жизнен стандарт.
Останалите елементи обаче правят турската политика така сложна. Те зависят много от местната култура, нивото на образование и дори произхода. На моменти може да се окаже, че факторът от кой квартал на Истанбул идваш, има по-голяма тежест за вота ти от всички други неща зети заедно.
Понякога именно подобни наглед незначителни фактори продължават да оказват влияние за моделите на гласуване в Турция, правейки ситуацията в страната още по-трудна за анализиране.
Истината е, че политиката на Турция е пълна с подобни подводни камъни, които действително само човек, живял поне 3 години в страната може да види. Едно е сигурно обаче - там нещата въобще не са в черно и бяло, и местните избори само доказват това.
