Много страсти и енергия се вложиха в състезанието за български град - европейска столица. Победителят Пловдив можеше да се предвиди. Тук не става дума за онази пуста древност, с която всички се пъчат. Става дума за живи културни практики, които са най-важното в този конкурс.
Пловдив
Пловдив е място с много дълъг опит в културния мениджмънт. Като почнем от легендарния Начо културата, който създава управлението "Старинен Пловдив" през 1968 и предоставя творчески бази на художници и писатели, задвижва музеи и фестивали. Колко бяха местата в България, където се вдигахме специално за културно събитие? Вярно, че този град на художниците в годините на прехода позалиня, вече ходим повече за хапване и пийване, улиците са пълни с кичозни картинки и културата се обърна на кукери и фолклор. Но все пак вижте - галерия за съвременно изкуство като турската баня другаде в България няма, удивително пространство, което дава трибуна на смели артисти (спомнете си само перденцето, с което беше скрита българската част от инсталацията на Давид Черни в Брюксел, изложено там като художествен обект и предизвикало смешната ярост на националистите начело с тогавашния кмет). През 1999 година Пловдив беше съ-столица на културата, което пак е опит - културният мениджмънт поддържа връзка с външния свят. Пред скобата, че този град е приятно място, с обширни, при това свързани пространства за прекарване на свободно време.
И, разбира се, най-важна ми се струва мултикултуралната идея, изразена в девиза "заедно". Не е нещо особено оригинално, някак свикнали сме да очакваме от Балканите и по-специално Пловдив съжителство на култури, етноси, религии. Въпросът е, че тази емблема на града не е само спусната от организаторите: тя се приема от пловдивчани, добре им е да се чувстват "заедно" за разлика от повечето други места в тази страна. Вярно, че изпотрошиха скоро стъклата на джамията, но ето, не се отказват от образа си. Нещо повече, идеята да организират част от събитията в Столипиново, на мястото на бившето бунище, е право в десетката на този конкурс. Защото неговата цел не е да показва колко са велики едни или други градове, а да интегрира чрез култура, да даде глас на безгласните. Ако с нещо могат да се почувстват равностойни ромите тук и веднага, то е музиката, танците, обичаите.
Варна и Търново
Варна и Търново, както и отпадналите по-рано кандидати, демонстрират една системна грешка: мъчат се да измислят културни събития, наместо да извадят напред свои съществуващи културни практики, които ги правят различни. С малко пари и размах резултатът е провинциален. От детски рисунки по някаква жалостива тема до поканването на нобеловИ лауреатИ. Във Варна чух идеята да се викне Кристо "като българин" да опакова по желание нещо в града. Смело, нали? И той като се затича... Представете си например реакцията на западния културен експерт на следното изречение в представянето:
"Велико Търново има удивителния шанс да бъде продукт на състезанието, което Бог, Историята и Съдбата са си дали на негова територия за това кой ще създаде по-значими, важни събития и красиви пейзажи."
Хубаво щеше да е град от Северна България да спечели, за да се съживи малко тази забравена част от България, но нека се готвят от сега за след десетилетия - култура не се измисля за един сезон. И по възможност да търсят експерти отвън, защото тази работа е въпрос на сравнение, обмен, специализации.
София
Разбира се, най-голяма е болката в София, където амбициите бяха най-горещи. (Впрочем, победата над "княжеството" е повод за допълнителна радост на пловдивчани...) Защо се провали София? Аз лично не разбрах каква е водещата идея на "споделянето". Безброй различни идеи, хората предлагат отдолу и резултатът е от всичко хубаво по нещо. А това само подсилва основния недостатък на този град, който е разпаднат, децентриран, без собствена идентичност. София е агломерация, която до скоро поглъщаше околните села, сега пълзи към Перник и Ихтиман; в самия му център има удивителни празни зони, изоставени заводи, ЖП релси, диви поселища на бездомници. Този град, след изгонването на турците през освободителната война, има 10 000 жители - това значи, че огромната част от жителите му са мигранти от първо, второ, най-много трето поколение; хора, които продължават да се чувстват свързани с други места. Днес техните деца пък са в чужбина... Как решава проблема на тази разпаднатост проектът за културна столица? Аз не разбрах, вероятно не е разбрала и комисията.
Завели журито на преустроения Женски пазар (Виж страницата "Женски пазар" във Фейсбук. Предполагам, че аниматорът на този сайт НВ скоро ще напише по-подробно за случая): явно се гордеят с няколкото дървени будки, сред които - за да е култура! - една арт галерия. Напазаруваш домати и хоп една картина в кошницата! Ами това е един бизнес проект, който урбанистите наричат джентрификация: наливаме публични пари във вдигането на цените на имотите наоколо. Тези неща се правят разбира се, хубави или лоши, няма да влизам в този дебат тук; само защо в общината си представят, че ще впечатлят комисията с това, че са изгонили бедните хора от центъра на града си? А естетиката на мястото е, разбира се, убога; е, ясно е, че толкова можем, максимумът ни е стила "почивна станция от късния соц", като спирките на метрото, както всичко. Бедата е в това, че украсителството е заменило работата с човешките общности.
Или вземете инициативи като "София диша". Някакви хора продават занаятчийски предмети тип "прахосъбирачки" на затворени за движение централни улици. Вазички, обеци, везани торбички, тук-там някоя атракция. Това е базар, търговско пространство. Нека има базари, където купувачите имат нужда от тях, но с какво те работят за културна столица? Нещо специфично ли има в софийския кич?
Добре, да вземем идеята за развитие на трайни пространства. Проектът за облагородяване на Ротондата пред гарата ни представиха пак с продавачи на прахосъбирачки; когато бях някакви аматьори се опитваха да танцуват брейк; разбира се, тържествено ни обясниха, че в пространството ще има много арт-галерии, значи тръгваш за Горна Оряховица и увиваш една статуетка във вестник. Основният проблем на това място - няма хора, по някаква причина българската железница е опустяла. Да кажем, че потръгне работата - откъде тази идея да се предлага култура на хора, които гонят влак? Другата идея - трамвайното депо; то се намира срещу хотел "Принцес", на Мария Луиза. Хубаво пространство, софиянци бяха поканени да кажат какво да бъде. Галерия, концертна зала, театрален салон? Урбанистичният въпрос обаче, на който гражданите не са компетентни да отговорят, е: защо точно там? Има ли публика, атмосфера, перспектива?... Ами защото там е имотът.
Разсъждаваме значи типично по български: ще построя хотела си не където има клиенти, а там, където са ми реституирали нивата. Ако общината искаше да създаде ново място за култура, тя щеше да мисли за разни неща - къде се разхождат хората, какви други услуги има наоколо, как да обедини по-широка група обекти, за да има приток на публика. Но правенето на един брой галерия по-лесно се отчита. Така отчетоха от Министерството на културата и Музея на социалистическото изкуство, който стои самотен в нищото, и Музея на съвременното изкуство - недовършен.
Успоредно с това София руши систематично онова, което може да бъде нейна културна специфика. Старият център на града - триъгълникът джамия/синагога/църква - някак не влиза в полезрението на култур-мениджърите. Банята с минералната вода, заради която този град е харесан от римската империя и в която е бил центърът на социалния живот през османско време - какво точно става там? Един брой музей плюс басейн, някакъв абсурд. Култура на водата? Не сме чувАли. Да бяхте слушали проф. Тодор Кръстев, който отчаяно се бореше за нея.
Същото е с комунистическото наследство - страшно, поучително, а вече и екзотично - с него оперираме така, както постъпихме с мавзолея. Или да вземем индустриалното наследство. Не е ли София първият индустриален център на тази държава, където поколения наред са идвали да изкарват хляба си, късайки мъчително връзките с родния град? Гледайте какво стана с бирената фабрика на братята Прошек /срещу телевизията/: гигантски мол или каквото ще е, плюс една неокласическа /?/ фейк-фасада, симулакрум на традиция.
Впрочем интересно дали са водили с гордост комисията в софийските молове - та не станаха ли тъкмо те истински център на културния живот?
