Едва ли са много чужденците, които можеха да покажат турския град Джизре на картата. Но събитията от последните дни вкараха града и жителите му в световните новинарски хроники, а ситуацията там започна да прилича все повече на гражданска война.
На 4 септември турските сили за сигурност обявиха военно положение в 100 000-ния Джизре, като забраниха на жителите му да напускат домовете си и блокираха всички изходи на града. Почти 100% от жителите на Джизре са кюрди и градът се смята за крепост на Кюрдската работническа партия (ПКК).
Преследването на бойците на нелегалната организация, която Турция и някои международни организации смятат за терористична, е и официалната теза на турските власти за случващото се там.
Осем дни по-късно военното положение бе вдигнато, но преди това централните турски власи отстраниха и избрания през 2014 г. кмет на града - 27-годишната Лейла Имре, която е от кюрдски произход. Според турското министерство на вътрешните работи при операцията в града са ликвидирани 25 бойци на ПКК и са ранени 15 турски полицаи.
Съвсем друга картина обаче рисуват представителите на кюрдската Демократичната партия на народите (ДПН), която е представена в сегашния турски парламент. Според нейния председател Селяхаттин Демирташ за осемте дни военно положение са били убити 23-ма цивилни и са ранени 27 други.
В телевизионно интервю турският премиер Ахмет Давутоглу отрече при акцията в Джизре да са загивали цивилни, но многочислени медийни репортажи показват точно обратното - някои от загиналите са били на преклонна възраст, а други са деца и дори пеленачета. Профил, който определено не съвпада с този на бойците от ПКК.
Военното положение в Джизре бе вдигнато за малко повече от 24 часа и отново бе наложено на 13 септември в 19,00 часа местно време с обяснението, че акцията срещу ПКК трябва да продължи след последните им атаки по турските сили за сигурност и след това отново бе вдигнато на другия ден. Игра на нерви.
Лесно е да се каже, че случващото се в Джизре е просто част от конфликта на Турция с марксистите от ПКК, който се точи с прекъсвания вече над три десетилетия, но това, която се развива в южната ни съседка в последните няколко месеца вече все повече говори за тежък конфликт в турското общество, по линия на поротивопоставяне на етническите турци с многочисленото кюрдско малцинство
Но нека да се върнем към началото на 2013 г., когато след няколко месечни преговори турското правителство обяви, че е постигнало трайно споразумение с ПКК за прекратяване на конфликта.
От турска страна бяха обещани по-големи права на кюрдското малцинство, а ПКК обеща да се изтегли от страната.
С това сякаш бе сложен край на конфликта, който от 1984 г. бе отнел живота на над 60 000 души.
По това време Турция обаче е замесена в още един конфликт, макар и участието ѝ в гражданската война в Сирия да е по-скоро индиректно. С избухването на конфликта през 2011 г. турското правителство видя възможност да елиминира своя стар противник в лицето на Башар Асад и това започва да се претворява в подпомагане на сирийската въоръжена опозиция. Турция практически не пречи на потока от въоръжение и чуждестранни бойци, които се вливат в гражданската война, а още от 2012 г. започва да въоръжава и обучава бойци на сирийската опозиция.
Това, което подпалва турската черга обаче, са отношенията на Анкара с Ислямска държава (ИД). Редица анализатори и журналисти твърдят, че между Турция и терористичната групировка съществуват подчертано добри отношения, които се изразяват в оръжейни доставки, логистична поддръжка и дори базиране и обучение на бойци на ИД в Турция.
В самата Турция отношението към ИД също се поляризира по линия на конфликта между светско настроените кръгове и все по-влиятелните крайни ислямисти.
Когато през август 2014 г. САЩ поведе международна коалиция срещу ИД, Турция отказа да участва в акцията и не предостави своите бази на коалицията, което само затвърди подозренията за сътрудничество между турското правителство и Ислямска държава.
Според най-разпространената версия, това сътрудничеството е породено от общ враг - кюрдите.
Още през 2012 г. кюрдите, които живеят в Сирия се обособиха, като отделна страна в конфликт, която се сражава, както срещу режима на Башар Асад, така и спорадично срещу сирийската опозиция. През ноември 2013 г. сирийските кюрди обявиха, че създават свой автономен регион в Сирия, който стана известен, като Западен Кюрдистан или Рожава.
За Турция това бе лоша новина.
Отношенията между ПКК и сирийските кюрди са по-скоро топли, а създаването на още една кюрдска автономна област (след Иракски Кюрдистан) дава повече от лош пример на турските кюрди, които все още са раздвоени дали да искат повече права в рамките на Турция или да търсят широка автономия и дори независимост.
ИД бързо се оформи като най-яростен противник на сирийските кюрди, както и на Иракски Кюрдистан, което бе от полза на Турция.
Битката за един кюрдски град в Сирия обаче вкара Турция в ситуация, в която не ѝ се искаше да изпада. През септември 2014 г. силите на ИД напредват към град Кобане и кюрдското му население е заплашено с изтребление. Градът е обкръжен от ИД и кюрдските бойци в него са оставени без подкрепа, като единственото свободно направление е откъм турската граница.
В началото на октомври в редица турски градове, в които има сериозно кюрдско присъствие, избухват кървави протести с цел да принудят турското правителство да пусне през своя територия кюрдски бойци, които да помогнат на своите събратя в Кобане.
Турция пуска 150 бойци от Иракски Кюрдистан чак на 31 октомври, които обръщат боевете за града, но междувременно 35 кюрди загиват при сблъсаци с турската полиция, която дава две жертви.
Октомврийските протести на кюрдите дават начало и на нова серия от атаки от страна на ПКК срещу турските власти - първите от повече от година.
На 7 юни 2015 г. в Турция се провеждат парламентарни избори. Огромните изненади на тях са две. Първо, в парламента влиза кюрдската партия Демократичната партия на народите, която успява да събере 13,12% от гласовете (равно на 80 депутатски места) и да прескочи бариерата за влизането в Меджилиса от 10%. И второ, Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на Реджеп Ердоган за първи път от 2002 г. насам загуби мнозинството си в парламента.
За да се състави стабилно правителство се иска управляващата партия или коалиция да има поне 276 депутати. След изборите партията на Ердоган има едва 258. В парламента влизат още кемалистката Републиканска народна партия (132 места) и крайно дясната националистична формация Партията на националното действие (80 депутати). Ергоган отказва да преговаря с кюрдската партия под каквато и да е форма. Тази позиция заемат и крайните националисти, което практически изхвърла ДПН от процесите по формиране на правителство.
Преговорите обаче така или иначе са обречени, защото ПСР не желаят реално да делят властта с никого.
Антикюрдската риторика започва да взима връх, като Ердоган откровенно заявява, че ако ДПН не е била влязла в парламента, неговата партия е щяла да има мнозинство и страната е щяла да избегне политическата криза.
На този фон активността на ПКК започва да се усилва, а ДПН не се разграничава категорично от действията на организацията, което ѝ навлича тежка критика от страна на турското правителство и националистическите кръгове в страната.
Междувременно на 20 юли в турския град Суруч избухва бомба по време на сбирка на малко известна лява формация, в която членуват кюрди и турци. Загиват 33 души, 102 са ранени, а на следващия ден отговорност за атентата е поета от ИД.
Турският отговор не закъснява, макар и да не е точно този, на който се надяват всички. В 14 големи турски града са проведени полицейски акции срещу предполагаеми терористични клетки, като са направени над 650 ареста. Акцията обаче е не само срещу предполагаеми симпатизанти на ИД, но и срещу ПКК и други нелегални кюрдски организации.
На 24 юли стартират и въздушни удари, които отново са насочени не само срещу ИД, но и срещу позиции на ПКК.
Няколко дни по-късно Ердоган открито заяви, че мирният процес с ПКК е мъртъв.
Някои анализатори побързаха да отбележат, че Турция се е самопоставила в тежко положение, в което няма друг избор освен да започне война на два фронта - един срещу ИД и друг срещу ПКК. Мълчаливото сътрудничество с ИД удовлетворяваше Анкара, но атентатът в Суруч е невъзможно да остане без отговор. От друга страна, ИД изглежда, че няма против да се изправи и директно срещу турското правителство, предвид целта на организацията да се наложи, като лидер на мюсюлманите сунити в Близкия изток и да разбие всякаква форма на светско управление в мюсюлманските държави.
Тръгването към открит конфликт с ПКК, обаче има по-дълбоки и сложни корени. От една страна Ердоган е лично унизен след провала на парламентарните избори през юни 2015 г., а влизането на прокюрдска формация в Меджилиса е истински шок и ужас за повечето националистично настроени турци. Мирните преговори с ПКК докараха и отлив на гласове за партията на Ердоган, но най-важното, имиджът му на възстановител на блясъка от времето на Османската империя е уронен и то преди новите парламентарни избори, които идват на есен. За капак, и самите лидери на ПКК видимо търсят ескалация на конфликта с Турция. Така пред турското правителство няма друг реален избор освен да започне военни действия на два фронта.
За президента Ердоган и неговия съратник на премиерския пост Давутоглу бойните действия срещу ПКК дават шанс за консолидация на националистичния вот в Турция и атака срещу ДПН, чрез слагане на знак на равенство между прокюрдската партия и ПКК.
Месец и половина след началото на бойните действия срещу ПКК, турските сили за сигурност са дали 103 жертви и твърдят, че са ликвидирали близо 1000 бойци на ПКК. Кюрдската работническа партия признава едва 42 свои жертви и се хвали с над 450 ликвидирани противници.
Анализатори посочват, че ефективността на ПКК е нарастнала с възприемане на тактиките на бунтовниците в Ирак и Сирия, като например разполагане импровизирани взривни устройства по пътищата и атаки срещу незащитени конвои на турските сили.
Така или иначе, възобновените бойни действия срещу ПКК напомнят за сраженията, които се водеха до 2012 г., включително и с турските рейдове в Северен Ирак. Разлика обаче има и тя не е в турска полза.
В началото на септември в редица турски градове се проведоха националистически протести срещу ПКК.
Мирните демонстрации на места обаче прераснаха в погроми срещу офиси на прокюрдската партия ДПН и срещу бизнеси собственост на кюрди. Според Селяхаттин Демирташ тези атаки са били над 400 на брой.
Демирташ свободно започна да говори, че страната е на ръба на гражданска война, което му навлече не само проблеми от правно естество, но и ненавистта на повечето турци.
Новите парламентарни избори са насрочени за 1 ноември 2015 г. и борбата в тях ще е безмислостно жестока. Партията на справедливостта и развитието ще се стреми към нищо по-различно от пълно мнозинство в парламента. За да постигнат това Ердоган и Давутоглу изглежда, че няма да се имат задръжки в методите си. Например, сред кюрдите в Турция широко е разпространено мнението, че акцията в Джизре не е нищо повече от сплашване на града, който традиционно гласува изключително и само за кюрдските кандидати.
От своя страна и кюрдската партия ДПН има изгода от всякакви ексцесии, които официалните турски власти хвърлят срещу нея, като по такъв начин консолидират гласовете си, тъй като влизането им в парламента се крепи на косъм.
В същото време цикълът на насилие изглежда, че няма да секне в скоро време. На всяка успешна операция на ПКК, турските сили ще отговарят с нови бомбардировки и акции подобни на тези в Джизре, което от своя страна ще провокира още насилие, както на битово ниво с атаки срещу кюрди, така и с ответни реакции от кюрдската общност.
Видно е, че поне в момента Ердоган, който безспорно е силният човек в турската политика днес, няма намерение да се помирява с ПКК и е заел твърд курс срещу всякаква форма на кюрдско политическо влияние в турската политика.
Фактите обаче са такива, че ако Турция не иска да се превърне в поредната разбита мюсюлманска държава, трябва да реши проблема с кюрдското малцинство. Систематичната политика за потискане на турските кюрди е толкова тежко залегнала в днешна Турция, че дори точният брой на кюрдите е повод за полемики и цензура. Официалната турска статистика казва, че кюрдите са 12,6 млн на фона на 78-милионната страна. Според статистическия спавочник на ЦРУ кюрдите са 14 млн., а кюрдските националисти твърдят, че действителният им брой е 20 - 25 млн. Така или иначе, раждаемостта сред кюрдите е значително по-висока от тази при турците, което и значи че процентът им ще продължава да расте.
Между 2009 и 2014 г. политиката на Ердоган доведе до разведряване по темата и даване на немалко граждански права на кюрдите (например възможност за изучаване на кюрдски, макар и в частните училища). Изглежда обаче, че с това вече е свършено и политиката на държавна дискриминация срещу кюрдското малцинство ще се завърне с пълна сила.
През 2011 г., в началото на гражданската война в Сирия, Ердоган, който по онова време е премиер се обръща към Башар Асад - „Можеш да постигнеш целите си със снаряди и танкове, но няма да можеш да продължаваш така вечно. Президентският пост е временен". Днес може би Ердоган е добре да си спомни за собствените си думи.
