След поредната порция сблъсъци по оста Запад - Русия този път бяха изгонени над 100 руски депутати от над 20 държави по света. Отношенията между Кремъл и западните държави се обтягат все повече и за Русия е въпрос на време да отвърне с реципрочни мерки.
Победата на Владимир Путин на президентските избори с рекордно висока подкрепа му даде тласък и увереност да продължи с работата си в посока укрепването на мощта на Кремъл. Новите оръжия, които бяха представени седмица и малко преди изборите, бяха само неговото заканително размахване на пръст, придружено с директното послание: "Не се притесняваме да ги използваме, ако някой тръгне срещу нас".
От години насам Русия си отъпква територията, поставяйки границите на влиянието си все по-далеч и по-далеч. Първо в Крим и Източна Украйна, после в Сирия и Близкия изток - с въздушните бомбардировки и с подписването на търговски споразумения, както и в държавите от бившия Варшавски договор - със солидни количества пропаганда и медийно влияние.
Пропагандната машина на Русия достигна до такива размери, че в САЩ тече разследване за руска намеса в президентските избори, а през 2016 г. ЕС гласува доклад за стратегическата комуникация, насочена срещу пропагандата от трети страни, където руските информационни атаки се приравняват на призивите на "Ислямска държава" и "Ал-Кайда" към привържениците им в Европа.
Нападението над бившия двоен агент Сергей Скрипал даде нов тласък на все по-голямото разделение между двата лагера в по-голямата игра на информационна война и политически и икономически санкции. Сега се гонят дипломати и се измислят нови начини за бойкот на Русия.
Мнозина европейски експерти вече коментират, че отравянето на Скрипал не е просто разправа с бивш шпионин, и дори не само атака срещу Великобритания, а нападение срещу страна членка на НАТО.
Това е и причината на толкова сериозната реакция по темата след като Лондон обяви, че няма съмнения, че Русия стои зад атентата. Така беше обявен и бойкот към Русия.
Той обаче може да стигне и малко по-далеч от това гонене на официални лица и да приеме далеч по-видима форма - бойкот на Световното първенство по футбол.
Великобритания вече обяви подобни намерения. Скоро след това тя беше последвана от още седем държави, които ще наложат дипломатически бойкот на Мондиала. Сред тях са Исландия, Полша, Дания, Швеция, Австралия, Япония и Индия като се очаква и други да се присъединят.
Възможно ли е обаче бойкотът да надхвърли обикновения дипломатически бойкот - отборите ще играят, но официални лица от тези държави ще липсват по какъвто и да е начин от Световното първенство? Възможно ли е да се премине към по-радикални мерки - тотално изтегляне на отборите?
Още повече, че подобно нещо вече се е случвало. През 1980 г. САЩ инициират мащабна кампания за протест срещу участието на СССР във войната в Афганистан. Най-видимото действие на този протест е големият бойкот на Летните Олимпийски игри в Москва.
Към действията на САЩ се присъединяват тогава (след силен дипломатически натиск) Япония, Западна Германия, Китай, Филипините, Аржентина, Канада, както и редица държави от Африка. Великобритания, Франция и Австралия подкрепят безпрекословно бойкота, но дават свобода на своите атлети да участват, ако желаят. Техните делегации обаче са много по-малобройни.
Това действие на САЩ е последвано от реципрочното отношение на СССР и бойкот на летните олимпийски игри през 1984 г. в Лос Анжелис. Тогава страните от бившия комунистически блок отказват участие и организират алтернативни спортни игри Дружба-1984.
Възможно ли е това да се повтори?
Засега по-скоро не. Най-малкото защото самата Великобритания се отказа от идеята си за действено изтегляне на отбора си от Световното (Лондон обяви, че техните момчета ще играят за титлата). За самите англичани, които са най-засегнати от случващото се, беше трудно да представят идеята на собствените си граждани, какво остава за останалите държави?
За разлика от 80-те и Студената война, сега времената са доста по-различни. А още по-малко Великобритания има капацитета за оказване на дипломатически натиск, с който разполага САЩ през 80-те, когато германският канцлер Хелмут Шмит се оплаква, че отношението на щатите към съюзниците им е по-скоро като към подчинени (които въпреки всичките си протести слушат).
Въпреки тези си сили тогава повечето западни държави все пак участват на Игрите в Москва. Да не говорим, че от гледната точка на историята мненията за бойкот на Олимпийските игри в Москва се оценява като един от провалите на президента Джими Картър и този горчив урок се помни в дипломацията и външната политика.
Към това можем да добави и факта, че СССР е бил доста по-страшен и по-мразен за западните демокрации, отколкото сегашната Русия. Най-малкото Кремъл в момента се грижи да има благоприятно настроени съюзници навсякъде, а с помощта на пропагандния си апарат в доста държави може да си позволи да влияе (ако не и да диктува) на обществения дневен ред.
Но дори да пропуснем факта, че подобен жест е изключително труден за организиране чисто политически и би обострил отношенията между Русия и Запада повече от всеки изгонен дипломат до нива като през Студената война, самият футбол също е пречка.
Тук говорим за спорт, в който се въртят милиарди евро, а самата ФИФА е концентрирала в ръцете си също немалка сила за влияние (особено за неправителствена организация с идеална цел). Към това се прибавят и всички икономически интереси, които биха пострадали при евентуален бойкот и оттегляния на отбори от световното. Може да се очаква подобни опити да срещнат съпротивата на лобистите (в една или друга форма).
И въпреки това всички тези пречки са преодолими при достатъчно "желание". Въпросът е дали до лятото отношенията между Русия и Запада ще се влошат достатъчно много, за да се задейства веригата и Световното да се окаже без част от оборите си.
Засега обаче това изглежда по-скоро като много лош, но малко вероятен сценарий. Много по-вероятно е да наблюдаваме един напрегнат Мондиал, на който футболът ще е само част от целия спектакъл.
