САЩ нормализират отношенията си с Куба, отварят посолство в Хавана и ще преразгледат санкциите срещу режима на Кастро, както и ще отменят забраната американци да посещават Куба.
Тази новина идва изневиделица и е плод на дълги преговори, които включват и взаимно освобождаване на затворници, лежащи с обвинения в шпионаж по американски и кубински затвори.
По времето на Команданте Фидел това е невъзможно
Част от ореола на този политически динозавър е непримиримата му позиция срещу грингосите, както са популярни американците на юг от Флорида.
Фидел Кастро обаче е политик от друга епоха - на Кенеди, Хрушчов и Карибската криза, когато Островът на свободата за кратко стана център на световното внимание и страхове от ядрена война.
След края на тази криза, Куба тръгна по пътя на социалистическото вегетиране.
То не беше прекъснато дори от рухването на Стената през 1989 г. и на СССР през 1991 г.
Куба пое по собствения си път на изолация, наречен "социализъм или смърт" и това продължи до 2006-та, когато старият и болен Фидел предаде властта на своя по-млад брат Раул.
Той обяви старт на плахи про-пазарни реформи, макар и с уверението, че това не е отстъпление от идеите на Революцията. Парадоксално, но това предизвика бум в туристически пътувания от отегчени западно-европейци, канадци и дори американци, искащи да се докоснат до "Куба на Кастро", докато още я има.
Броят им надхвърли 1,5 млн. души през 2010-та по официални данни, което представлява значителна парична инжекция за задъхващата се икономика - в размер на между 700 млн. и 2 млрд. долара годишно.
Само от такса "изход", плащана при напускане от всеки турист в размер на 25 $, властите в Хавана прибират близо 50 милиона долара годишно
Американци също посещаваха Куба, заобикаляйки забраните за пътуване през Канада и Мексико, а кубинските гранични власти не им слагат печати в паспортите, за да нямат проблеми у дома - грингосите и техните долари са добре дошли, независимо дали търсят евтин секс, пури или ром.
Още с края на комунистическата епоха в американската администрация зрее убеждението, че изолацията и санкциите са контра-продуктивни.
Но тук твърдият глас против отмяната им е на самите кубинци - онези над 2 милиона души, прогонени и избягали от режима на Кастро, които населяват Маями и Флорида и са ги превърнали във втора Куба.
Техният глас е решаващ при всякакви избори - за президент, губернатор на щата и Конгрес и нито републиканците, нито демократите желаеха да предприемат стъпки, които биха разгневили тяхното мощно и гласовито лоби.
За самите САЩ след края на ракетната криза от 1962-та Куба се превръща в държава-парий, която с нищо не застрашава интересите им и може да бъде игнорирана показно.
След превратът, отстранил Батиста, Белият дом разбира, че хората около Кастро и Гевара не са поредните пучисти, а се заиграват с комунизма - идеология, която е във възход тогава, а САЩ разглеждат сериозно заплахата от нея.
Национализацията на имущество и започналите комунистически репресии карат Вашингтон да вземе мерки, или поне да не пречи на ЦРУ да вземе такива.
Така се стига до зле планираната, зле изпълнена и завършила с провал акция на наемници в Залива на Прасетата.
Тази акция издига много имиджа на Кастро и компания като борци за свобода, и има опустошителен резултат за имиджа на САЩ, особено в очите на европейското левичарство, което е във възторг от брадатите герои с пури и военни дрехи. Следва заигравката на Гевара със СССР и разполагането на крилати ракети на 90 мили от американските брегове, което довежда света на прага на ядрена война.
Според биографи на Ернесто Че Гевара, той наивно е разчитал, че Москва ще предостави на Хавана ракетите безвъзмездно в името на революцията и на победата срещу грингосите.
Авантюризмът му обаче идва твърде много дори за Москва и той де факто е изолиран след края на ракетната криза - така започва да се занимава с износ на революция в Африка и Южна Америка, което води до логичния му край през 1967 г. в Боливия.
За самите кубинци е шокиращо как СССР ги използва като пионка в играта със САЩ и за обикновен плацдарм за ракетите си.
Краят на ракетната криза означава и край на надеждите на Кастро за игра в първа лига на геополитиката.
Затова той продължава да громи империализма главно в своите 6-часови речи. Куба обаче спонсорира терористични (революционни по терминологията в Хавана) организации, изпраща свои войски и инструктори в Ангола и други държави, където те подкрепят местни комунистически режими и движения.
Това е допълнителен довод за продължаването на санкциите от страна на САЩ. В началото на 21 век, особено след 11 септември 2001 г.
Куба меко казано не беше въобще във фокуса на САЩ, доколкото там не се случваше нищо интересно, което да промени вътрешния баланс на силите.
Набиращата скорост петролна Венецуела на покойния вече Его Чавес беше основен карибски фокус за администрациите на всички президенти във Вашингтон.
След като Горбачов и Елцин спряха кранчето и дотациите с евтин петрол и суровини през 90-те години на 20 век, Куба изглеждаше като загубена кауза за Русия.
Идването на Путин на власт и доктрината му за възраждане на СССР доведе до нови жестове от Москва и Хавана
Най-големият от тях дойде през юли 2014 г. - Русия отписа 90% от несъбираемите дългове на Куба в размер на 32 млрд. долара. Останалите 3.5 млрд. ще бъдат погасени до 2024 г. според споразумение между Хавана и Москва. Така, малко преди да нормализира отношенията със своя архивраг, Раул Кастро разумно сложи точка на старите връзки с Москва, която едва ли е очаквала толкова скорошно подобрение на отношенията.
За Куба бъдещето изглежда предвидимо - дори и да остане на думи по пътя на социализма, тя ще повтори пътя на един друг американски враг - Виетнам
Страната поглъща американски инвестиции и гони икономически ръст с темпото, с което преди преследваше петилетни планове. Освободени от законовите бариери, вероятно още през 2015г . поне половината от кубинската диаспора в САЩ ще намине да види роднините отвъд морето - от Маями до Хавана разстоянието е колкото от София до Пловдив.
Вдигането на санкциите върху най-успешните кубински продукти - пури и ром, ще даде още глътки въздух на икономиката на "Острова на свободата".
Русия губи всякакви лостове за влияние върху една страна, която ще става все по-богата
Повратът в отношенията с Куба ще бъде и ясен сигнал към Венецуела, че безсмисленото противопоставяне със САЩ може да бъде прекратено. Каракас страда повече от Русия от намаляващите постъпления от петрол, които обричат страната на жесток бюджетен и търговски дефицит.
В заключение може да се добави и че Куба на Кастро е ярък пример за това, че САЩ не се месят навсякъде по света и на всяка цена - след постигането на споразумение по Ракетната криза между Хрушчов и Кенеди през 1962 г., Кастро е оставен сам на себе си.
Първоначалната намеса и организирането на наемниците за нападението в Залива на прасетата е просто логичен отговор на грабежа, наречен национализация. Всяко грубо посегателство срещу установени отношения води след себе си логична реакция и Кастро научи това по сложния начин, както и всички диктатори след него.
Самият Команданте оцеля в многобройни (истински и измислени) опити да бъде убит и в момента доживява последните си години на спокойствие.
За разлика от Ернесто Че Гевара, Фидел Кастро ще умре в леглото си
И пак за разлика от него, ще види деня, в който американско знаме ще се вее в Хавана, а кубинско - във Вашингтон. По-добре от процеса в Хага срещу Милошевич, от края на другарите Кадафи и Саддам - и вероятно по-добре от сегашния господар на Кремъл, за когото трудните времена тепърва почват.
