След няколкоседмични преговори и пазарлъци на официално и неофициално ниво драмата с турското вето върху амбициите на Финландия и Швеция да станат членове на НАТО най-накрая приключи.
Пробивът дойде след четири часа разговори точно преди началото на срещата на върха на НАТО в Мадрид и така позволи на 30-те лидери от Алианса да демонстрират сплотеност и единство в испанската столица на фона на сложната геополитическа ситуация и войната в Украйна.
Обявяването на споразумението циментира едно от най-съществените изменения за последните десетилетия в архитектурата на европейската сигурност и евроатлантическото сътрудничество, тъй като се дава зелена светлина за двете държави да изоставят своите традиционни политики на неутралитет и да станат членове на военно-политически съюз.
Положението на Финландия и Швеция може би най-добре се обобщава от думите на американския президент Джо Байдън, който преди десетина дни каза в интервю за Асошейтед прес, че целта на Владимир Путин да предотврати разширяването на НАТО чрез нахлуване в Украйна има обратен ефект.
"Той искаше да постигне нещо като финландизация на НАТО. Вместо това получи натовизация на Финландия", каза американският лидер.
Дотук добре. По пътя обаче трябваше да се премине през ветото на турския президент Реджеп Ердоган, който реши да капитализира от ситуацията и да извлече дивиденти за себе си и страната си, следвайки логиката на дългогодишния сепаратистки и идеологически конфликт с Работническата партия на Кюрдистан (ПКК).
Тук позицията на Ердоган е доста ясна. Турция е обявила ПКК за терористична организация. Същото важи за САЩ и Европейския съюз. В някои европейски държави дейността на партията е забранена, докато в други не е. Такива доскоро бяха Швеция и Финландия.
В крайна сметка според подписания тристранен меморандум Стокхолм и Хелзинки определят ПКК за терористична организация и прекратяват каквито и да е контакти с нея и сирийският ѝ клон - Силите за народна отбрана.
Двете северни държави също така ще вдигнат оръжейното ембарго срещу Турция, ще променят законодателствата си по отношение на тероризма и ще сътрудничат с Анкара в областта на сигурността и антитероризма.
Вероятно ще има и екстрадиции в посока Турция на членове на ПКК и на организацията на духовника Фетхулах Гюлен, който е обвинен в Анкара за опита за преврат от лятото на 2016 г. Стига обаче това да става в съгласуваност с европейското законодателство, което означава, че има достатъчно вратички екстрадициите да се забавят или да не случват изобщо.
Това са официално обявените отстъпки. За момента все още е рано да се каже какво още може да е струвало съгласието на Ердоган.
През миналата есен Турция изяви желание да закупи 40 броя изтребители F-16, наред с още 80 пакета за модернизация на вече наличните машини.
Сделката обаче продължава да стои "на трупчета" по ред причини, сред които са както силното обвързване на турската и руската оръжейни индустрии по линия на системите противовъздушна отбрана С-400 (причина за изключване на Турция от програмата на стелт изтребителите F-35), така и заради гръцките притеснения относно застрашително увеличаващите се турски военновъздушни сили.
Може би няма да бъде изненада, ако в скоро време сделката с американските F-16 се раздвижи.
За да се случи всичко обаче и да окаже достатъчно натиск, Ердоган заплаши с поредна операция срещу СНО в Сирия. Започна и преговори с Русия относно евентуална ескалация там, знаейки, че в Москва ще бъдат безкрайно доволни, ако Финландия и Швеция не станат членове на НАТО или поне началото на преговорния процес с тях бъде забавено максимално дълго чрез ветото.
Казано с други думи, турският президент сам започна една агресивна дипломатическа офанзива, като застана между НАТО и Русия с ясното съзнание, че ако приложи достатъчно натиск вероятно ще може извлече това, което иска от НАТО, без да се налага да влиза в излишен конфликт с Русия.
Не бива да се забравя, че двете страни имат изключително сложни и изцяло прагматични отношения, базирани на споделеното недоверие към Запада. Сътрудничат до колкото могат в Сирия, но подкрепят различни лагери в Либия и Кавказ. Освен това икономиките им са силно обвързани в областта на енергетиката, търговията и туризма.
Неслучайно Турция е единствената страна от НАТО, която няма ясно изразена позиция по отношение на конфликта в Украйна, заемайки по-скоро неутралитет.
В същото време за Ердоган е ясно, че войната там изменя баланса на силите в черноморския регион в полза на Русия, което определено не е добре от геополитическа гледна точка, имайки предвид, че цялото крайбрежие на Азовско море вече е под руски контрол.
Така че погледнато от тази перспектива засилване на северния фланг на Алианса по границата с Русия чрез приобщаване на Финландия и Швеция съвсем не е лош вариант за Ердоган, който му върши идеална работа и във вътрешнополитически план, година преди избори.
В случай, че се спази уговореното в меморандума, той винаги ще може да твърди, че за пореден път е постигнал дипломатическа победа и е надхитрил Запада, като в същото време е нанесъл удар срещу кюрдите.
При положение, че споразумението зацикли, президентът винаги може отново да продължи с познатия разказ за двуличието на Европа и САЩ и как те са забили нож в гърба на Турция.
В крайна сметка, ако е имало някакво наддаване относно гласа на Ердоган, то със сигурност е спечелено от НАТО.
Все пак със същия глас в Мадрид е приета и новата стратегическа концепция, където Русия вече не е "партньор", а е дефинирана като "най-голямата и пряка заплаха" по думите на Йенс Столтенберг.
До колко обаче това е струвало скъпо на останалите в НАТО може и да не се разбере.
За момента изглежда, че Ердоган е успял да изнуди, и то не за първи път, свои съюзници, които са се огънали пред исканията му.
