Гърция и Турция най-накрая се завърнаха на масата за преговори след петгодишно прекъсване на процеса за регулиране на отношенията си и с нови надежди за намаляване на напрежението, което се натрупа между тях през последните години.
Решението за срещата в Истанбул бе взето след натиск от Европейския съюз и НАТО, след като Гърция и Турция стигнаха до ръба на военен конфликт през лятото и есента на миналата година.
Тогава Анкара изпрати на няколко пъти свои сеизмографски кораби, които да извършват проучвания за наличието на газ в спорни териториални води, към които имат претенции Гърция и Кипър.
Напрежението допълнително бе подклаждано и от различни провокации, свързани най-вече с нарушаване на въздушно пространство. И двете страни взаимно се обвиняват в хиляди подобни нарушения. Турското военно министерство твърди, че гръцки самолети са го направили 42 пъти само за един месец в рамките на октомври 2020 г., докато по обратна линия Атина смята, че турски военни самолети са навлезли в гръцко въздушно пространство 4627 пъти за цялата 2019 г.
Текущите разговори се провеждат и в контекста на спорни политически решения, взаимно недоверие, агресивна реторика и надпревара във въоръжаването.
Показателно е, че едновременно с дискусиите в Истанбул, Гърция финализира сделка с Франция за закупуването на 18 изтребителя "Рафал" на стойност 2,5 милиарда евро. Планират се също така сделки за модернизация и закупуване на бойни фрегати, както и различни видове друго въоръжение.
Като добавка към всичко гръцкият парламент през миналата седмица гласува решение за удвояване на границата на териториалните води от 6 на 12 морски мили - максималното допустимо според Конвенциите на ООН по морско право.
В този контекст трудно може да се предвидят резултати от срещата в Истанбул.
Преди всичко тя е предварителна и има необвързващ характер, като нейната цел е да зададе дневен ред за продължаване на формалния преговорен процес, който бе прекъснат през 2016 г.
В така създалата се ситуация големият въпрос всъщност е дали двете страни ще успеят изобщо да се разберат за какво да преговарят. Проблемите и конфликтите за решаване между Анкара и Атина са сложни и заплетени, а някои от тях имат над 100-годишна история.
На първо време стои въпросът с намиране на решение за морските граници и териториалните води.
Още от 1923 г. чрез клаузите на Лозанския договор Гърция има гарантиран контрол над почти всички острови в Егейско море, като някои от тях се намират само на няколко километра от турските брегове, оставяйки твърде малко стратегическо пространство за Турция.
Това са хиляди на брой острови и островчета с обща площ от 23 000 квадратни километра, които образуват стратегически маршрути и проливи, увеличавайки значимостта на Егейско море като транспортен коридор между Европа, Азия и Африка.
Обстоятелството, че голяма част от егейските острови принадлежат на Гърция, е съществена пречка пред възможностите на Турция да упражнява контрол в региона.
С решението да се възползва от правото си за увеличение на морската граница до 12 мили, Гърция реално увеличава територията си с 13 000 квадратни километра и придобива суверенитет над 71 % от Егейско море. Това е решение, което Атина има пълното право да вземе според Конвенциите на ООН по морско право.
Проблемът обаче е, че Турция не признава тези конвенции. Нещо повече - Анкара се стреми към сериозни ревизии на Лозанския договор и преразпределение на баланса на силите в Средиземно море.
В този смисъл на преден план излиза идеята за "Синя родина" (Mavi Vatan).
По същество тя представлява една иредентистка военноморска концепция, която е насочена предимно към Източното Средиземноморие и териториалните води на Гърция и Кипър.
Зародила се първоначално като повърхностна идея сред анти-западните кръгове в турския флот, в момента "Синя родина" представлява все по-популярен и агресивен компонент от реториката на Анкара. Тя се представя не просто като отговор на чуждестранните заплахи, но и като единствена гаранция за сигурността на Турция.
Разбира се, ако ставаше въпрос само за граници и териториални води, вероятно споровете щяха да бъдат разрешени досега. За съжаление обаче всичко става далеч по-сложно, когато към уравнението се прибави и наличието на природни ресурси.
През последните години в Егейско море бяха намерени големи находища на природен газ, които станаха причина за сближаване между Гърция, Кипър, Египет, Израел и Франция, получило формален израз в проекта за 1900 - километров газопровод "EastMed". Този проект изолира Турция и постави Анкара в деликатна ситуация където Правителството на националното съгласие (ПНС) в Триполи остана единственото в региона, което е приятелски настроено.
Така оцеляването на ПНС в контекста на гражданската война в Либия се превърна в приоритет за Анкара и стана пряко свързано с амбициите за участие в разпределението на природните ресурси в Средиземно море. В края на 2019 г. двете страни подписаха спорно споразумение помежду си, което свърза изключителните икономически зони на Либия и Турция чрез коридор, пресичащ зоните на Гърция, Кипър и Египет.
Естествено то бе посрещнато "на нож" от партньорите в "EastMed" и доведе до допълнително нарастване на напрежението с Анкара и сблъсъци на турски с френски и гръцки кораби.
Не на последно място, разбира се, стои и въпросът с Кипър, където Турция се намесва през 1974 г. след като управляващата военна хунта в Гърция извършва преврат и опит за анексия на целия остров.
В момента Кипър е разделен, като близо 1/3 от територията остава под формата на Севернокипърска турска република, призната единствено от Турция. Там Анкара е разположила голям контингент войници и има възможност да използва военновъздушната база Геджиткале (Лефконико).
През 2019 г. е изпратен и екип експерти с цел проучване на подходящо място за построяването на военно пристанище.
Такъв сценарий значително би увеличил оперативния капацитет на турския флот в региона и би допринесъл за допълнително милитаризиране на Източното Средиземноморие.
Все пак текущите преговори може би са добър знак за подобряване на двустранните отношения между Гърция и Турция.
Но не само за това. Залозите са много по-високи - граници, териториални води, ексклузивни икономически зони, природни ресурси, конфликта в Кипър - всички тези проблеми са пряко свързани помежду си и замесват различни играчи.
Всеки един пробив в отношенията на Анкара и Атина може да доведе и до цялостно спадане на напрежението в Източното Средиземноморие.
Евентуален провал обаче ще увеличи шансовете за ескалация в една тясна географска зона, която вече е силно милитаризирана.
