Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Провалът на САЩ в Афганистан: Как се стигна до тук

Две десетилетия на грешни решения Снимка: Getty Images
Две десетилетия на грешни решения

Абсолютна суматоха из улиците на Кабул, хиляди хора, опитващи се да се измъкнат от града по суша и въздух, опашки пред банки и банкомати, американски хеликоптери и самолети панически се опитват да евакуират служители на посолства и граждани.

Така изглеждаше афганистанската столица в деня, когато талибаните влязоха в нея. Така приключи и най-дългата война в американската история - с отстъпление и поражение. Деветнадесет години, десет месеца, една седмица и един ден - точно толкова време бе необходимо на талибаните да издържат, за да обезкървят и сломят вероятно най-мощната военна сила в човешката история.

"Няма да се разколебаем, няма да се уморим и със сигурност няма да се провалим. Мирът и свободата ще възтържествуват".

С тези думи американският президент Джордж Буш-младши обявява война на талибаните на 17 септември 2001 г., а почти две десетилетия по-късно всичко приключи с тъжната картина на хеликоптери, които евакуират хора от американското посолство по подобие на отстъплението от Сайгон през 1975 г.

Провалът в Афганистан обаче не се случи за тези няколко седмици, в които реално се видя как изгражданата с години правителствена армия претърпя скоростен колапс и отвори вратите на Кабул. Всичко това е резултат от поредица грешни решения

Още от самото начало на конфликта Пентагона отказва всякаква помощ от страна на съюзниците от НАТО с убеждението, че тяхното участие единствено би усложнило ситуацията. Вместо Афганистан да бъде превърнат в колективен проект и еманация на общите съюзнически усилия още от самото начало, президентът Буш преценява, че работата може да бъде свършена единствено с помощта на Северния Алианс.

И дори първоначално това решение да изглежда правилно, след началото войната в Ирак (която пренасочва ценни военни и разузнавателни ресурси), в Афганистан реално не остава много потенциал, който да попречи на талибаните да се превъоръжат и прегрупират в Пакистан. Така по времето, когато НАТО реално се включва през лятото на 2003 г., в Афганистан вече бушува нова гражданска война, а най-добрите възможности за изграждане на стабилност са изпуснати.

Постепенното затъване на американската армия ясно показа слабостите си, както и къде са границите на силата ѝ, като по този начин бе подкопан и нейния сдържащ ефект.

Обама успешно надгражда грешките на своя предшественик в Афганистан.

Още с встъпването си в длъжност той увеличава значително американският военен контингент и същевременно с това дава и краен срок за пълно изтегляне до 2011 г. Тези противоречащи действия единствено показват на талибаните, че американският ангажимент е временен и дори им е даден срок, за да се знае точно колко време трябва да издържат, без да се огъват, преди Вашингтон да се оттегли.

С идването на Тръмп вече бе пределно ясно, че САЩ ще напуснат Афганистан, а нетърпението му това да се случи доведе до правенето на прибързани и в крайна сметка катастрофални компромиси. Неговата администрация постигна споразумение с талибаните за пълно изтегляне от страната срещу неясни ангажименти Афганистан да не се превръща в база за нанасяне на удари срещу САЩ и пълно скъсване на отношенията с Ал Кайда.

В случая грешката не е, че бе започнат преговорен процес с талибаните, а по-скоро в това, че той вече бе безкрайно закъснял и им позволи да се явят на масата като равнопоставена страна, която може да изисква и налага условия. Не само това - Тръмп постигна споразумението, преди да бъде договорено примирие с правителството, което реално означаваше, че докато се водят преговори с Кабул, войната продължава да бъде легитимен инструмент.

Междувременно те можеха да си позволят да губят време, докато американците се изтеглят, за да могат след това да налагат условия на правителството от позицията на силата.

Не е за подценяване и фактът, че сделката на Тръмп с талибаните се оказа рязък завой в дългогодишната политика на Вашингтон да не преговаря с тях, като по този начин им придаде международна легитимност и престиж - нещо, от което те имаха нужда, за да могат да излязат от изолацията и да се превърнат в равнопоставен играч на международното поле.

Делегация на талибаните в Москва Снимка: БГНЕС
Делегация на талибаните в Москва

Така, когато Джо Байдън става президент, той е изправен пред свършен факт и без особено много опции. В началото на година талибаните контролират директно почти 20% от Афганистан, а в още 30% действат свободно и се конкурират с правителството, като се намират в най-силната си позиция от 2001 г.

При тази ситуация за Байдън вариантите за действие се свеждат до пълно изтегляне на 1 май (според уговореното с Тръмп), оставане за неопределено време или удължаване на срока за изтегляне.

Избран е последният вариант и въпросният срок в крайна сметка е удължен до септември, а след това изтеглен за края на този месец. Именно това се оказа и необходимият претекст за талибаните да стартират военната си офанзива, чиито резултат се видя от кадрите на техни лидери, позиращи победоносно в кабинета на президента Ашраф Гани.

Естествено, за пълния колапс спомогнаха и самите съюзници на Вашингтон.

От години Афганистан страда от пандемична корупция на всяко едно възможно равнище, която засяга особено много и армията. На хартия тя наброява над 300 000 души, но истински боеспособни от тях са само специалните сили, които са около 10 000 и всъщност са крайно недостатъчни, за да се защити цялата страна.

Останалите са слабо екипирани, обучени и мотивирани, въпреки 20-годишните усилия на инструктори на НАТО, а в много случаи има и цели подразделения, съществуващи само и единствено на хартия, за да могат да бъдат усвоени средствата за тяхното поддържане.

В политически смисъл ситуацията е също толкова зле. Афганистан е държава, непознаваща централизирано управление, а по региони властта е делегирана на местни племенни и общностни лидери, които се явяват и военни такива със собствени въоръжени сили.

През последните месеци ерозията на правителството го принуждава да разчита за защитата на различни части на страната на тези феодали, които често пъти са в конфликти помежду, изключвайки възможността за изграждане на обединен фронт срещу талибаните.

Много от тях (като Рашид Достум, избягал към Узбекистан и Мохамад Исмаил Хан, пленен в Херат) водят отбраната срещу фундаменталистите, но други постигат някаква форма на разбирателство с талибаните срещу обещания за права и автономност.

По този начин цели райони преминават на страната на талибаните без бой или най-малкото остават неутрални, а едно военно поделение с модерна техника и обучени войници би могло, както се намира в приятелска територия, само за 24 часа да се окаже заобиколено от неприятели.

Тогава изборите не са много и когато се случи на няколко места, става лавинообразно и води до срив на всякакви опити за адекватно противодействие срещу талибаните.

Особено, ако се намира в племенните територии на пущуните.

Те са най-голямата етническа група в страната, наброявайки 15 милиона в самия Афганистан и поне 40 милиона в Пакистан. Именно те са и основата, от която черпят сили талибаните. Те използват своята фундаменталистка идеология на консервативен ислямизъм, съчетан с пущунски племенно-кланови обичаи, за да разпространяват влиянието си и да се представят като единствена и носеща стабилност алтернатива на корумпираното правителство в Кабул.

Оттук насетне предстои да се види каква стабилност наистина ще донесат талибаните със себе си.

Опасността от бежанска вълна към съседните страни и Европа остава, а с изтеглянето на САЩ се отваря възможност за други сили да си пробват късмета си в Афганистан.

Русия, Китай и Иран вече повече от година се опитват да се наместят в новите условия, обезпечавайки собствената си сигурност и интереси. Техеран и Москва през директните си контакти с талибаните, а Пекин чрез Пакистан и съвместния им икономически коридор.

За Вашингтон обаче остава горчивият вкус.

Най-четените