На 25 април т.г. на традиционните си годишни награди БГ радио връчи титлата „БГ вдъхновител" на Милена Славова. Същата тази Милена преди повече от 20 години стана кръстник на едно цяло поколение, видяло себе си в нейната песен „Цветя от края на 80-те" - децата-цветя на презряващия социализъм, удавени в бозата на безнадеждното сиво всекидневие без право на глас, без право на избор за каквото и да било, без право на бъдеще.
Те протестираха като боядисваха косите си в ярки цветове, носеха шарени дрехи и слушаха музика, която беше кога официално забранена, кога само заклеймявана, но почти винаги подминавана с официално мълчание.
Но и официалното беше лъжа. Имаше издадена книга за The Beatles (една, от български автор), но когато няколко ученици от столична гимназия излязоха да почетат паметта на застреляния години преди това Джон Ленън, те бяха арестувани от милицията, регистрирани като престъпници в детската педагогическа стая и наказани от училището. Това - за The Beatles, не за The Sex Pistols или за хеви метъла, който тогава беше на върха на популярността си.
Затова бъдещите строители на комунизма се събираха на групички по интереси по разни кюшета тук-там. Главният разделител беше музиката. Хипарите се въртяха покрай Нотариата на Графа - на Попа, както свойски наричаха паметника на патриарх Евтимий. Пънковете - на Руската църква, метълите - на Пешо Берон, музикантите - на Синьото кафе... и още поне няколко различни малки или не толкова малки общества си бяха заплюли разни местенца в някогашна София. Местата понякога се променяха през годините, защото властта гонеше и даже преследваше утрешните си хармонично развити личности, които щяха да живеят при комунизма.
В средата на 80-те уж имаше някакви гласност и перестройка, но дори това май беше някъде другаде. Времената тук си оставаха мрачни. Сигурно затова част от тогавашните цветя започнаха да носят черно и да слушат актуалния тогава ню уейв. Предшествениците на днешните готици, сред които беше и Милена с групата си Ревю, всъщност слушаха от ню роментик до пънк и се събираха на Кравай - онази част от градинката на НДК,която в острия си край е ограничена от булевардите Фритьоф Нансен и Патриарх Евтимий.
После обаче дойде 1989-та и всичко се промени. Цветята, които искаха свобода и свеж въздух, не можеха да виреят в този задушаващ климат. Затова те хванаха първите полети с „екскурзии" до Куба и с междинно кацане в Канада и останаха завинаги - или поне за дълго - в страната на кленовия лист.
Още година-две-три и повечето от някогашните обитатели на Кравай, Попа, Синьото, Магурата, Кристал, Цирка и прочее полека се пръснаха по света да търсят щастието си. Други останаха.
Днес заминалите понякога завиждат на останалите в БГ, а останалите тук почти винаги завиждат... на заминалите. Имаше и трета група: на онези, които си отидоха, ама съвсем - било от дрога, било от болести или поради някоя нелепа житейска случайност. Тъжно е, но днес има такива, които завиждат дори на тях...
С годините тези култови места, събрали спомените на цяло едно поколение, се трансформираха, западнаха или напълно изчезнаха. Хората на някои от тях се промениха - понякога напълно и неузнаваемо, друг път дори няколко различни поколения, времена и господари се изредиха на някогашните сборни пунктове на цветята от края на 80-те.
Днешният Кравай е безлично и пусто място от урбанизирания пост-соц пейзаж пред НДК, на един хвърлей от Шестоъгълния Петохуйник, прикрит срамливо с огромна реклама на Сони. На мястото понякога вечер продължават да се събират рокери с мотори, на които полицаите все така гледат с лошо око. А самият Кравай... е магазин за платове.
Миналото е една друга вселена, която безвъзвратно си е отишла - точно там, където си отива и младостта ни. Но тя остава в паметта ни. И ако се съберем достатъчно много хора, които искаме да си върнем и припомним „онова" минало - може би ще успеем да го съживим. Поне за малко.
Може би така си е мислил Емил Тодоров от Сиатъл, щата Вашингтон, когато отваря във Фейсбук група, наречена „Кравай Реюниън". Идеята е на 13 май, ден преди концерта на ACDC в София, някогашните цветя от края на 80-те да се съберат за една вечер отново заедно на някогашния Кравай. Онези, които са още живи, онези, които са в България или в чужбина, но могат да дойдат.
И започва трескава подготовка. Капарират се билети за самолети, гласят се отпуски, даже пускат фланелки за събитието на народна цена от 20 лв. бройката - в черно, разбира се, а размерът е по избор.
Две седмици преди събитието групата вече надхвърля 850 души. Не е ясно колко от тях ще дойдат наистина. Не е ясно и колко от дошлите ще са от онези някога - сред записалите се има и такива, които са били 5-годишни през 1989-та или не са живели в София през 80-те, но цял живот са били кръвно свързани с това място, с тази музика, с тази идея, дори с тези хора понякога.
Има и такива, които ще дойдат направо от отвъдното - духът на Димитър Воев със сигурност ще е там, коментират оживено в дискусиите на Фейсбук групата. Ако Милена даде името на това поколение, то онзи странен висок и слаб човек с плешивата глава, който така жестоко ни липсва и днес, написа неговия химн - „Ние сме завинаги нова генерация със кървящи от мъка и болка очи. Знаем, че за нас няма компенсация и повръщаме върху надеждата за по-добрите дни". Тези дни, на 21 май Воев щеше да навърши 45, ако беше жив.
В групата се обменят спомени, мисли, записват се известни и не толкова известни хора от онова време, възобновяват се стари познанства, никнат нови, качват се снимки. Типично по български, има и караници и разправии, но преобладава носталгията - по онова време, по онази музика, по младостта, очевидно.
„Дали ще се познаем пак / след 25 години / на тази черно-бяла снимка" пееше преди четвърт век Тангра в уейвския си период със Стенли.
Ще (се) видим на 13 май - на Кравай.
