Когато в далечната вече 1947 г. социологът Макс Вебер въвежда понятието "харизматично господство", той съвсем не разбира "харизма"-та така, както ние я разбираме днес. Той, като един съвестен и дълбок учен, тръгва от етимологията на думата "харизма" (от гръцки karisma - "милост, благодат, божествен дар").
За Вебер да притежаваш харизма означава да имаш някаква необикновена способност - магически способности, пророчески заложби, да носиш някаква необикновена духовна сила. И оттам - харизматичните лидери са именно хора, обладаващи такива способности. Това са герои, пълководци, религиозни водачи, политици.
Със сигурност в редицата имена попадат Мохамед, Христос, Цезар... Или в по-нови времена - Наполеон, после Хитлер, Сталин. Независимо от факта, че последните двама наистина извършват престъпления срещу човечеството, не можем да подминем въздействието, което те имат върху съвременниците си. И именно поради това въздействие хората им дават властта, която те удържат чрез репресии.
Днес надали разбираме харизмата по Веберовски. И надали се съобразяваме толкова с етимологиите и научните изследвания. Ако прехвърлите определенията за премиера Бойко Борисов например, ще установите, че той достатъчно често, за да е случайно, е наричан "харизматичен" лидер.
Е, добре. Със сигурност той няма магически способности, или не ги е демонстрирал. Не сме установили още, но се съмнявам, че ще установим някога, че има пророчески дарби. Колкото и да се напъвамае трудно ще е да "открием" нещо необикновено в личността му.
Това, с което той успява обаче са всекидневните напомняния, че е човекът, който знае накъде вървим и още по-важното - как именно вървим. Като прибавим непрекъснатото "бетониране" на вече изградения му публичен образ на мъжкар, безкомпромисен пич, силен водач, който не се огъва пред някакви европейски инструкции и изисквания, както не се и връзва на местни брожения, които "чути" и "видяни" през него започват да изглеждат като някакво едвам чуващо се жужене на малки и безобидни животинки, очевидно трябва да признаем, че имаме "харизматичен" лидер.
Но също тъй, че "харизма" днес съвсем не означава онова, което един от бащите на модерната социология Макс Вебер влага в него. Днес "харизмата" се възприема много по-субективно и произволно, нейното въздействие е на база някакви всекидневни явления и реакции.
Достатъчно е да имаме реторични умения. Разбира се, да изглеждаме добре. Да говорим за бъдещето, не за миналото, не и за днес. Важно е да можем да употребяваме думи като „напред" и "натам" в подходяща ситуация и с подобаващ тон. Не е важно какво казваш, а как го казваш....
Ето, съвсем пресен пример и не политически... Но със сигурност валиден за това, което говорим. Един от всенародните любимци в музикалното шоу X-фактор е Jeason Brad Lewis. Ок, момчето е наистина супер артистично, но не може да пее. Това обаче няма значение, той е всенароден любимец, спасяван от елиминации и т.н. Просто има набор от "ефекти", нестандартно поведение, различаващо се от обичайното, има присъствие. Има "харизма".
Кризи, кризи...
Всъщност ситуацията на криза е най-подходяща за появата на харизматични личности. Независимо дали притежават наистина харизматични черти или такива, които ситуацията подвежда да припознаваме в тях.
В моменти на обезверяване, депресия, финансова нестабилност, лична несигурност хората, всички ние, сме склонни да стоварваме някаква ирационална вяра, да митологизираме хора, които "припознаваме" като герои. Без да внимаваме във факта, че те са просто нестандартни личности, добре изглеждащи или добре говорещи, или и двете, върху които проектираме представите си за и мечтите си по героичност.
В по-далечни времена, времената на неразвитите, изостанали общества тази митологизация е по-приемлива и някак не толкова необичайна. Днес обаче, когато си мислим, че живеем в рационален и подреден свят е някак съмнително, и несериозно дори, да вярваме на прости реторически умения, на употреба на глаголи за бъдеще вместо за сегашно време, да се подмамваме по външен вид и изграден от медиите публичен имидж. Но го правим.
И това е големият въпрос. Защо го правим? Защо сме доброволно готови да се подчиняваме, да вярваме ирационално, да харесваме, да обожаваме...
Може би защото освен икономическата и социална криза всички ние сме потънали в личните си кризи. Защото имаме неистова нужда от романтика, герои, водачи. Оглеждайки сивите човеци, които ни поучават и ръководят, съвсем нецветния свят, в който живеем, препъвайки се в ежедневни грижи и проблеми, които хората в Европа, към която принадлежим, или искаме да принадлежим, отдавна са забравили, искаме друго, да. И не вярваме в логиката. В разума.
Това не е"правилно", но е утешително. Защото, за жалост, май сме стигнали до там да живеем само с утехите.
Аз, честно, все се опитвам да не е така.
