Как може да бъде измерена майчината любов и зависи ли тя винаги от кръвната връзка?
През лятото на 2019 г. една книга с българска следа в нея попада в над 10 от класациите за най-очаквани книги в САЩ и е специално препоръчана в книжния клуб на Опра Уинфри.
Дебютният роман на българката Даниела Петрова "Майката на дъщеря й” от Даниела Петрова е публикуван първо на английски от едно от най-големите световни издателства - Penguin Random House.
Писателката, която тръгва от столичния квартал "Банишора", избира да се премести в САЩ заради любовта. Там обаче тя не изоставя желанието си да пише и да пробие като писател, макар шансовете да се прочуеш като писател в Америка са далеч по-малки, отколкото където и да е другаде по света. Тя обаче успява и обикаля страната на турне от срещи с фенове и раздаване на автографи.
"Майката на дъщеря й" е трилър, но определено не обикновен такъв. Тя разказва невероятната история на две жени, които съдбата среща случайно, и преплита в себе си теми като майчинството, приятелството и родителската обич, готова да прекрачи всички морални граници.
Лана води съвсем нормален живот. До момента, в който дългогодишният ѝ приятел внезапно и необяснимо я напуска - точно преди поредната ин витро процедура. И точно когато Лана се съвзема от удара, решава да вземе съдбата си в ръце и да продължи , най-изненадващо се оказва, че очаква бебе.
Съдбата прави така, че една вечер в Ню Йорк, Лана среща жената, която никога не би трябвало да срещне - донор на яйцеклетка, от която детето в корема ѝ расте. Лана не може да устои на изкушението да я проследи и наблюдава отдалеч. Но случаят ги среща лице в лице и двете се сприятеляват. Катя е студентка, свободомислеща красавица, чийто лек характер е точно това, от което има нужда Лана сега. Всичко е добре до момента, в който Катя изчезва без следа и Лана е вероятно последният човек, който я е виждал. Лана е заподозряна и започва свое паралелно разследване, за да научи коя наистина е Катя. И дали въобще е случайна срещата с майката на дъщеря й?
Психологическият трилър "Майката на дъщеря й" е майсторски написана история, която по оригинален начин прави читателя част от смущаващите взаимоотношения между две жени, които, благодарения на случайния жребий на съдбата, се оказват свързани завинаги.
Тук можете да прочетете откъс от книгата:
ЛАНА
Слязох след три спирки на Сто и десета улица. Харесваше ми да живея в Морнингсайд Хайтс близо до кампуса на Колумбийския университет. Бях дошла тук, за да следвам магистратура, и след като се дипломирах, останах на това място. Районът кипеше от живот – студенти, преподаватели, гостуващи учени от целия свят. По улиците, в кафетата, дори и в гастрономите човек можеше да чуе разгорещени спорове за политиката по отношение на равенството между половете и за нарастващия популизъм, както и стихове. Кварталът беше потънал в миналото и в същото време гледаше напред към бъдещето. Приличаше на остров в пределите на Манхатън.
Наредените пред ъгловия магазин на Сто и единайсета улица кофи с лалета привлякоха погледа ми. Малко цвят може би щеше да оправи настроението ми. Иглотерапевтът, който лекуваше безплодието ми, непрекъснато ми повтаряше, че трябва да бъда настроена позитивно. Досега това не ми беше помогнало да се справя с проблема, но едва ли би ми навредило, помислих си и грабнах един букет от оранжеви лалета. Една практикуваща рейки жена, при която ходех преди години, ми беше казала, че оранжевото е цветът на репродуктивната чакра.
След като влязох в магазина, застанах пред фризера със сладолед, колебаейки се. През последните два месеца избягвах млечните продукти и глутена, тъй като се смята, че те се отразяват неблагоприятно върху плодовитостта. Не смятах обаче, че една пинта ментов сладолед с шоколадови бисквити „Бен енд Джери“ би могла да нанесе сериозни поражения на организма ми.
Точно бях извадила една кутия, когато телефонът ми започна да звъни. Беше майка ми. Тази жена имаше шесто чувство. Не трябваше да ѝ отговарям и със сигурност не трябваше да ѝ казвам, че купувам сладолед.
– О, скъпа – изрече тя, – всички тези сладки неща развалят фигурата ти.
Майка ми се тревожеше за фигурата ми, откакто навърших пет години.
– Мамо, трансплантацията е в понеделник и наистина не съм в настроение…
– Непрекъснато ти повтарям, Лана, че трябва да престанеш да се стресираш. Няма да забременееш, докато не се отпуснеш.
Естествено, вината за това, че не можех да имам деца, беше изцяло моя. Обичах майка си, но тя притежаваше дарбата да ме кара да се чувствам като нищожество дори когато беше с добри намерения. Никога не ми беше казала направо, че е разочарована от мен, но ми го показваше по безброй начини. Това не беше като да се провалиш в балета или в свиренето на пиано, нито като да не си достатъчно добър, за да влезеш в Харвард. Дори най-глупавите и най-недостойните хора можеха да си направят бебе, без да полагат каквито и да било усилия. Поклатих глава, пожелах ѝ „лека нощ“ и прибрах телефона в чантата си.
Застанах за момент пред входната врата на апартамента, преди да извадя ключовете си. Нещо не беше наред. Когато се прибирах след срещите с групата, Тайлър слушаше надутите до дупка парчета на любимите си пънк групи „Клаш“, „Погс“ и „Гогол Бордело“, докато приготвяше вечерята. Той ме посрещаше на вратата, подаваше ми чаша вино, настаняваше ме на кухненската маса, върху която имаше купичка с маслини и чиния с крекери, и довършваше ястието. Висок, с дълги крайници, той се движеше тромаво из миниатюрната ни кухня, а дървените лъжици изглеждаха като играчки в огромните му ръце. Времето, през което го гледах как реже, кълца и бърка, припявайки, беше любимата ми част от тези вечери. Но този път апартаментът беше зловещо тих. Отключих вратата и я отворих.
Още преди да вляза в апартамента, зърнах огромната пътна чанта на Тайлър, която беше претъпкана и стоеше до закачалката в ъгъла. Последният път, когато я бях видяла, беше преди осем години, когато той се нанесе при мен.
** *
–Не мога повече така!
