Справедливостта винаги е добре дошла, но това, което се случва с футбола напоследък, преминава всякакви граници. Вмешателството на самозвани бюрократи и кабинетни плъхове е на път да изтръгне душата на най-обичаната игра на планетата. Доскоро тя бе най-разбираемият спорт и затова с лекота завладяваше сърцата на милиони. Днес, дори само за да гледаш футбол, камо ли да го практикуваш, ти трябва дебел наръчник. И пак не е сигурно, че ще уцелиш има или няма засада, дузпа или гол. Защо е нужно всичко това? Защо не оставят прекрасното ни хоби намира?
Футболът е проста игра за умни хора, казваше Кройф. Цели 150 години правилата бяха елементарни, малко на брой и лесни за прилагане. И това бе съществена част от обяснението за перманентния й ненадминат успех.
Благодарение на простичкия си характер, Красивата игра успяваше да се адаптира с еднаква сила както към времената на първите вестници, така и в епохата на дигиталната революция. Футболът е изумително явление заради умението си да оцелява и да се възползва от всяка нова икономическа и технологична вълна. Успява, защото е проста игра, базирана на една дузина правила, обслужвали я с категоричен успех повече от столетие. Благодарение на тях футболният език се говореше еднакво добре от децата, от професионалистите и от феновете.
В началото правилата бяха 14, а през 30-те години бяха увеличени на 17. Заедно с тях и с помощта на една топка, футболът стана Царя на спортовете. През XX век бе категоричният №1 и, по всичко изглежда, ще остане такъв през XXI в. Освен, ако не падне жертва на вероятно най-голямата опасност, заплашвала самите му устои – желанието на шепа бюрократи да опитомят дивата му природа. Да вкарат всичко в строги рамки, да буквализират всяко действие на терена, да измерят, да прошнороват, да преброят и да калкулират футбола. Да убият тази необяснима хармония между обективното и субективното. Но можеш ли да изчислиш изкуството?
Как е възможно например да напишеш наръчник, чиито разпоредби да не оставят и един процент съмнение дали има или няма нарушение? Как е възможно да се прецени с абсолютна сигурност дали става дума за единоборство или за спъване? Отговорът е прост - не е възможно и няма как да е – затова има съдия и той (все още, слава Богу) е човек. Отсъжда според собствената си субективна преценка. А феновете могат да са съгласни или да не са – и това е част от природата на футбола. Футболът е оцелял и процъфтял благодарение на нейно величество Интерпретацията. Тя превръща футбола в изкуство – всеки има свое мнение и е прав за себе си.
Каквито и да са кусурите на този вековен модел, футболът си живееше прекрасно без един чувал параграфи и алинеи. Докато отнякъде не се нароиха кабинетните плъхове, които започнаха да бълват наляво и надясно нови и нови правила, правилца, допълнения, обяснения, уточнения и разпоредби. В повечето случаи напълно безпочвени, неаргументирани, спорни и скандални. И, както се вижда, не само не помагат на футбола, а го влачат надолу. Убиват чара му – хората днес дори не смеят да се зарадват след гол. А това е върховната изява на емоцията от футбола. Лишиха ни и от нея.
Вече повече от година живеем с ВАР – система, която трябваше да въздава справедливост на терена. Случи ли се? Категорично не, или поне не в степента, в която се очакваше. Обещаха, че ВАР ще се усъвършенства – и това не се случи. Твърде често взе да се получава така, че вместо един, вече грешат двама съдии – един на терена и един в онази стаичка. Или пък единият прикрива грешките на другия – защото другият му е колега, приятел или... просто е жена. На различните стадиони ВАР действа различно – някъде излъчват повторения, другаде – не, а зрителите не могат да разберат изобщо какво се случва. Тъмна мъгла е и дали съдиите си говорят в слушалките и какво си говорят. Нищо от това не носи справедливост. Напротив – внася още повече съмнения.
Но не е само ВАР – всяка година се променят и усложняват всички правила. Засадите са обичайните заподозрени и любимо опитно зайче на самозванците – докараха го дотам, че флагът не се вдига дори при очевидни ситуации, „за да се види развитието на атака“. Което пак оставя широко поле за субективна преценка – кой в крайна сметка преценява има ли голова опасност, или няма? Главният съдия, страничните или онзи с ВАР?
А играта с ръка? Същата работа – вече нямало умишлена или неумишлена ръка... Уникален нонсенс – всеки, който някога се е събличал по шорти знае, че и двете неща са част от футбола, голяма работа, че няма да ги наричат с истинските им имена. И това са само едрите примери: а влизането на играчи на съперника в наказателното поле при изпълнение на аут? Кому е нужно това? А забраната за вклиняването на нападатели в стената от защитници при фаул, а излизането при смяна от всеки ъгъл на терена, при което смененият футболист трябва да мине точно пред агитката на съперника... И още, и още. Все „нововъведения“, които в повечето случаи са безсмислени и не само не помагат на играта, а объркват най-важните хора – зрителите.
Лека-полека Биг Брадър превзема футбола и го лишава от изконата му мисия – да е непредвидим, да отприщва внезапни страсти, да носи усещане за героизъм и за спектакъл, в който разликата от Ада до Рая да е една секунда, един сантиметър, едно примигване.
А най-страшното е, че зад всичко това прозира желанието футболът да бъде опитомен и поставен под пълен контрол. От кого ли? От този, който трябва. Мнозина пробват да сложат ръка върху играта, всеки със своите интереси и незадоволени нужди; огромните пари се опитват да направят така, че футболът да престане да ражда изненади и сензации. Те може да са любими на феновете, но не носят пари. Поне не в правилните джобове. Затова – скоро всеки зрител ще е с наръчник с инструкции.
А ако не ти харесва – отивай вкъщи и хващай джойстика. Там поне правилата са ясни.
