Мосю Венгер. „Арсен… кой?”, питаха насмешливо вестниците в Лондон за родения в Страсбург французин, пристигащ от японския Нагоя Грампус Ейт през есента на 1996 г.
Но след трите шампионски титли (1998, 2001 и 2004 г.), първите две дублирани и с Купата на Англия, вече беше ясно, че Арсенал е ангажирал най-успешния мениджър в цялата си история.
Отборът му можеше да се похвали с повече от отличен футбол, с бързи разигравания, страхотни атаки и много голове. А Венгер го направи, без да хвърля десетки милиони за нови играчи.
Именно френският мениджър стана голямата звезда на Арсенал, макар че в неговия отбор играеха футболисти като Денис Бергкамп, Марк Овермарс, Тиери Анри, Фреди Люнгберг, Никола Анелка, Робер Пирес и кой ли още не. Дори когато след напускането си Патрик Виера критикуваше Венгер, че не купува звезди, мениджърът можеше да му отговори: „Той също не беше звезда, когато го взехме в Арсенал…”
Разбира се, имаше и сутрини като онази от началото на май през 2003 г., когато мосюто се събуди със заглавия, че е пълен глупак вместо шампион, профуквайки 12 точки аванс срещу Манчестър Юнайтед.
А и да завършиш втори, едва ли може да се нарече катастрофа. Когато Юнайтед губеше титлата, Фъргюсън можеше да реагира с 40-50 милиона паунда за нови футболисти. А милионите на Арсенал отиваха за построяването на „Емирейтс”.
Но дори и при това положение Арсенал успя да се класира чак до онзи злополучен финал на Шампионската лига през 2006 г. в Париж, когато вероятно можеше да победи Барселона, ако не беше смахнатото решение на съдията от Норвегия да изгони още в началото вратаря Йенс Леман.
През първите си десет години в Арсенал Венгер успя да изгради най-атрактивния отбор в цялата история на клуба. Спечели цели 11 трофея – три пъти вдигна шампионската титла (1998, 2002, 2004), четири пъти Купата на Англия (1998, 2002, 2003, 2005) и още толкова „Къмюнити Шийлд” (1998, 1999, 2002, 2004). Но си вдигна и летвата.
Арсенал вече беше считан за голям европейски отбор, а очакванията бяха, че ще продължи да печели отличия в същия ритъм.
Само че за следващите десет години Венгер взе едва четири трофея. А Арсенал вече не беше същият.
Титлата се превърна в непостижима цел дори когато останалите ти конкуренти са в криза и трябва да се пребориш с Лестър.
В Шампионската лига отпадането в ранните фази на елиминационната фаза стана нещо съвсем обичайно.
За да се стигне до втория пореден позор с 1:5 във вторник вечер срещу Байерн. След него вече никой не иска да вижда Венгер в Арсенал. А и самият той, изглежда, вече е узрял до решението да стяга куфарите.
Защо Арсен Венгер не успя да задължи онова ниво на Арсенал от първите си десет години в клуба?
Като една от причините се сочи, че днешният тим от „Емирейтс” не играе по онзи начин. Механиката на играта, нейната специфична структура и архитектура вече са други. Статистиката показва, че преди именно Арсенал беше отборът, който владее и разиграва топката повече от съперника си. А сега коментаторите акцентират върху факта, че Венгер оставя противника да играе с нея.
Дори и при победата с 6:0 срещу българския Лудогорец съотношението в проценти беше 43.7 срещу 56.3. Впрочем същото стана и при двата разгрома от Байерн. И особено този в Мюнхен, където баварците са имали притежание в 70 на сто от времето. На това му се казва „да ти скрият топката”.
На практика, съвременният Арсенал на Венгер има нивото най-много да гони четвъртото място във Висшата лига, и евентуално да мине груповата фаза на Шампионската. Но това вече е твърде малко за очакванията на феновете.
Французинът обаче няма играчи, с които да изпълни по-голяма мисия. В последните години трансферите му са пълен провал – Гранит Джака, Лукас Подолски, Дани Уелбек и кой ли още не.
С този състав Венгер няма начин да се противопостави на Челси, Сити, Юнайтед и Ливърпул.
По всичко личи, че и за пръв път от над две десетилетия няма да се празнува майтапчийския Ден на Свети Тотърингъм – денят, в който Арсенал става недостижим в класирането за локалния си враг Тотнъм.
Времето на мосюто вече е изтекло…
