Трансферът на Бруно Гимараеш от Нюкасъл в Арсенал за 75 милиона паунда отново подчерта една налагаща се тенденция.
"Топчиите" извадиха солидна сума за 28-годишен играч, който моментално ще окаже влияние и ще повиши класата им.
Преди година стратегията на "Емиратс" беше подобна и тези 185 милиона лири, платени за играчи на възраст от 24 нагоре, бяха най-голямата сума, харчена някога за тази възрастова категория от английски клуб в рамките на един сезон. Явно си струваше, а първата титла за Арсенал във Висшата лига от 22 години насам бе доказателство за успеваемостта на концепцията.
Междувременно напускането на Гимараеш беляза още една знакова раздяла в Нюкасъл след тези с Александър Исак, Антъни Гордън и Сандро Тонали, които напуснаха "Сейнт Джеймсис Парк" от миналия септември насам.
Така само за година "свраките" спечелиха повече от продажба на свои играчи в сравнение с предишните 12.
Подобна статистика казва много за това къде се намират Арсенал и Нюкасъл като клубове, но сделката за Гимараеш подчертава и това, което бързо се превръща в основен мотив във Висшата лига: най-богатите клубове все по-често отмъкват лидерите на по-малките отбори.
Трансферът на бразилеца е 10-ият случай през това лято, в който член на топ 6 (Арсенал, Челси, Ливърпул, Манчестър Сити, Манчестър Юнайтед и Тотнъм) привлича играчи (често най-добрите) от останалите 14 тима в елита.
Преди Гимараеш по този път бяха поели Морган Роджърс, Елиът Андерсън, Сандро Тонали, Максенс Лакроа, Ян Пол ван Хеке, Юри Тилеманс, Дани Уелбек, Маркос Сенеси и Джордан Хендерсън.
Първоначално това може да не изглежда като нещо забележително. Сделките за Уелбек и Хендерсън не са от същия калибър като останалите, а и във футбола отдавна съществува отчетлива йерархия на и извън терена. Най-богатите клубове могат да купуват най-талантливите играчи, правейки отборите си по-добри, а самите себе си по-привлекателни от преди, подтиквайки по този начин повече играчи да не могат да откажат офертите им. Още Манчестър Юнайтед на сър Алекс Фъргюсън редовно привличаше най-добрите от останалите. Не се открива сега топлата вода.
И все пак тенденцията придобива огромни размери.
Проучване, което проследява трансферите от останалите клубове във Висшата лига в тези от топ 6, показва, че този трансферен поток е на исторически връх, въпреки че финансовото състояние на средняците и по-скромните клубове в Англия никога не е било по-добро.
През миналото лято 11 играчи преминаха от клуб извън Голямата шестица в такъв от нея, а през януари привлечените от Манчестър Сити Антоан Семеньо и Марк Геи (лидерите съответно на Борнемут и Кристъл Палас) увеличиха бройката за сезон 2025/26 на 13.
Това бе нов рекорд, като само веднъж преди това бе достигано двуцифрено число. Това се случи през сезон 2014/15, но тогава бе доста по-различно. От 10-те вътрешни трансфера към топ 6 - пет бяха от Саутхемптън, а три - от Суонзи. По-скоро ставаше въпрос за разграбване на два отбора.
През последните 14 месеца са се осъществили 23 такива сделки, което представлява масово прехвърляне на най-добрите таланти от по-бедните към най-богатите. И за разлика отпреди 12 години, това източване не се ограничава до 2-3 клуба, а цели 11 са загубили играчи в полза на Голямата шестица.
Естествено, трансферите бяха изгодни за продаващите клубове и тези 23 сделки достигнаха 1.2 милиарда паунда като обща стойност - сума, която трудно може да бъде пренебрегната.
Тези свежи пари позволяват на донорите да ги реинвестират в нови таланти, а с подобрените финанси от телевизионни права и наградните фондове от успехите в Европа, повечето клубове извън топ 6 никога не са били толкова добре обезпечени.
Неизбежността тези отбори да губят звездите си в полза на богаташите обаче никога не е била толкова явна.
При Фърги се приемаше за даденост, че Юнайтед рано или късно ще привлече най-ярките звезди, които са в полезрението му. Между 1994-та и 2006-а имена като Теди Шерингам, Дуайт Йорк, Рио Фърдинанд и Уейн Рууни преминаха от по-скромни отбори на "Олд Трафорд". За 12 сезона се случиха девет такива трансфера.
Днес градският съперник на "червените дяволи" - Манчестър Сити, е завършил пет такива сделки за малко повече от година. Челси е направил шест, Тотнъм е с четири, Арсенал и Манчестър Юнайтед имат по три, докато Ливърпул е на последно място с две - едната от тях обаче бе рекордният за Великобритания трансфер на Исак от Нюкасъл.
Челси вече е "погълнал" 17 играчи извън топ 6 през последното десетилетие - нещо, което говори както за изключителна трансферна активност, така и за явно предпочитание към млади играчи, вече доказали се в английския елит.
Най-ограбваният клуб през последните сезони е Брайтън, който от лятото на 2021 г. насам е дал 10 играчи на Голямата шестица. Петима от тях - Мойзес Кайседо, Марк Кукурея, Жоао Педро, Роберт Санчес, а сега и Уелбек - преминаха в Челси.
Логично е да се запитаме - защо се получава така?
А една от причините е очевидна: богатите клубове са по-богати от всякога.
През сезон 2024/25 средният оборот на клуб от топ 6 бе 635 милиона паунда, и то в година, в която три от тях не играха в Шампионската лига. Средният оборот на останалите 14 отбора от Висшата лига през онзи сезон бе 214 милиона паунда (разлика от 421 милиона).
Тази "ножица" никога не е била по-широко отворена и с изключение на двата сезона, засегнати от пандемията, продължава да се отваря още и още всяка година от 2011 г. насам.
След Covid-19 средните приходи на топ 6 са се увеличили със 189 милиона паунда - над три пъти повече от увеличението при останалите клубове във Висшата лига. И така грандовете могат да си позволят още по-скъпи трансфери и още по-високи заплати за играчите си.
Проблемът се задълбочава и от финансовите правила във футбола.
Те отдавна позволяват на най-богатите отбори да харчат повече, базирайки се на поне някакви претенции за устойчивост, но преминаването към правилото за "съотношение на разходите за състав" (squad cost ratio), обвързано с приходите на клубовете, не засили позициите на по-малко богатите.
Въпреки че Висшата лига позволи на членовете си да харчат по-висок процент от приходите си в сравнение с правилото за 70%, което се прилага за участниците в европейските турнири - разграничение, базирано на "защита на състезателния баланс във Висшата лига" - бездната в приходите е толкова огромна, че най-богатите в дивизията все още са в състояние да харчат далеч повече от всеки друг.
Нещо повече, усредняването на печалбите от играчи за период от три години според правилото за разходите за състава във Висшата лига, макар и полезно от гледна точка на устойчивостта (тъй като възпира спасителни еднократни продажби за излизане от дупката), означава, че лимитите за харчене са допълнително ограничени, освен ако отборите не могат постоянно да продават състезатели на голяма печалба.
Получава се парадоксът големите акули да могат да си позволят да харчат сериозно година след година, а останалите да са зависими от собствените си възходи и спадове. Нуждата да се продава, съчетана с привлекателността, присъща на клубовете, които редовно се борят за трофеи и плащат на играчите си в съответствие с тези цели, води до увеличен поток от таланти нагоре по веригата, какъв виждаме сега. Това важи дори за онези отбори, силно подкрепени от своите собственици, които се опитват да си пробият път нагоре. И изобщо не е съвпадение, че трите най-крупни продавачи това лято са Нюкасъл, Астън Вила и Нотингам Форест.
Активността, която виждаме сега, всъщност служи като допълнителна заплаха за състезателния баланс в лигата и едва ли някога отново ще видим нещо като онова чудо на Лестър от 2016 г.
Висшата лига някак рутинно се сочи за най-доброто първенство в световния футбол, въпреки че разнообразието откъм шампиони е доста оскъдно.
И с всеки нов трансфер като този на Гимараеш, разликите стават още по-големи. Продавачите имат по-пълни каси от всякога, но постоянното текучество на най-добрите им единици не е нещо, което се преодолява лесно.
След Брайтън другите два най-ограбвани клуба от топ 6 през последното десетилетие са Лестър и Уулвърхемптън. Те са загубили по шестима играчи в полза на най-богатите от 2017 г. насам и е показателно, че и двата тима са в Чемпиъншип.
В същото време шестте най-печеливши клуба в Англия остават същите от почти две десетилетия и продължават да се радват на далеч по-големи приходи от останалите.
Това им позволява просто да оставят останалите да вършат тежката работа, а след това да купят играчите, които вече са доказали, че могат да се справят по терените на Висшата лига.
В един по-справедлив свят клубовете с неефективни скаутски звена щяха да бъдат изпреварени от находчиви конкуренти като Брайтън.
Системата обаче не е устроена така и по-силните изяждат по-слабите. Затова и таванът на 14-те извън богопомазаните си остава шесто-седмо място, а финиш в топ 4 граничи с чудо. Не смятате ли, че това е проблем?
