Преди известно време Катерина Манолова написа един текст за webcafe.bg, в който обясни, че и за волейбола важи формулата „Когато сме най-зле, сме най-добре", но малко хора се съгласиха с нейната теза.
На мнозина сравненията със САЩ 1994 им се виждат клиширани, твърде познати и твърде употребени. Обаче волейболистите на България продължават да доказват, че това е така.
В годината, в която БГ волейболът роди най-големите скандали в историята си - от трудностите около Радостин Стойчев и уволнението му, през разправиите с Данчо Лазаров и намесата на премиера, през ангажирането на феновете в битката за власт в спорта до плащането от страна на държавата за допълнителна волейболна квалификация, която да ни прати в Лондон, макар и след мачове срещу особени съперници като Пакистан - националният отбор е близо до голям успех.
Може би малцина могат да обяснят как се случва това - отбор без облик, който обаче когато демонстрира, че играе като истински колектив, може да победи всеки - мачовете с Италия и Германия са доказателство за това.
Тайната на успешните мачове засега остава тайна, дори селекционерът Найден Найденов чистосърдечно си призна снощи, че не е очаквал толкова категорична победа.
И със сигурност, успехът не се крие в оспорваните турнири по карти и редовното слушане на чалга, които толкова обича да изтъква Любо Ганев. Дано не ги разказва насериозно тези неща, ама май...
Но това няма значение. България харесва как играе нейният национален отбор по волейбол, а явно на момчетата играта също им доставя удоволствие, те не го крият и се раздават на терена. Всъщност, представянето ни във всеки спорт трябва да е такова - раздаваш се на терена, пък каквото стане.
И мечтата за по-голям успех продължава. Защото Москва 1980 е далечен спомен, а и тогава половината свят не участва в тази олимпиада. Сега нещата са доста по-различни и българските волейболисти имат шанс за нещо голямо.
И както казват в БНТ, когато зацикли коментарът, да им стискаме палци. И да се радваме на успехите им.
