На българския фен малко му трябва - дай му опорна точка и надежда, дай му една-две победи, и той е готов да отиде в лоното на еуфорията.
Да дърпа от наргилето на опинянението и да чака още, още... Хубав опиат е победата.
Волейболът през последните 2 десетилетия, след като златното ни футболно поколение помръкна, е единственият отборен спорт, който осигурява димящото наргиле на надеждата.
Имаме силни играчи. Добър отбор.
Победи в отделни мачове дори над топ нациите в спорта, участия на големи първенства, и то във финалните им фази.
Че на кой друг отборен спорт ни се случва това?
Волейболистите са вечната надеждица и спасение за фенската душа, пълнят залата с над 10 000 фенове, разпалват въображение за гръмки заглавия, обединяват в някаква групова транс-очаквателна еуфория.
И когато - а с оглед на реалностите, това обикновено е напълно логично - все пак загубят, настава покруса.
Нищо необичайно като цяло за страстите около спорта в нашата част на света.
Но натоварването на един отбор от добри играчи с очаквания постоянно да бие и печели, не е стратегия за път, постлан с успехи.
Не сме велика сила във волейбола, в момента нямаме и някакво златно поколение, изоставаме в развитието и опресняването на корените на играта.
Все предпоставки да ни бият големите, когато дойдат важните мачове.
В Берлин отидохме и без куп основни играчи, с проблеми, видимо изоставени и от късмета.
Да не забравяме и регламента, който ощетява Европа с малката квота за олимпийските игри в Рио.
При всички тези обстоятелства, реалистично беше да не можем да бием мощната Русия и брилянтната Франция.
Да не правим трагедии.
Играчите ни опитаха, те не са лоши състезатели и не са станали по-слаби, защото паднаха с 0:3 от безпощадните руски съперници.
Когато фабриката за продаване на надежда е работила на толкова големи обороти години наред, разочарованието е разбираемо.
Но продавачите не са тези по екип, а онези, които продължават да рисуват картини на бяло,зелена и червена патриотична еуфория там, където става дума за спортна битка.
В която никога не сме били големият фаворит.
Добри да. Скрити фаворити да. Но никога колос като Бразилия или Русия.
Затова - по-спокойно.
Олимпиада без волейболистите ни ще е скучничка, защото отборният спорт и участието ни там винаги дава особения колорит и тръпка.
Но не е трагедия.
"Чакаме чудеса от волейболистите, защото друго си нямаме..." Много жалко, че друои си нямате. Аз пък имам семейство, за което да се грижа, работа, която харесвам, приятели, на които мога да разчитам, любими места, които да посещавам, музика, която да слушам, книги, които да чета, филми, които да гледам... И глупости в новинарските сайтове, с които да се забавлявам.