Как, по дяволите, се случва това?
Един отбор, пълен с попреминали зенита играчи, проби почти до финала на европейски турнир. Тим от отчайващо слабото вътрешно волейболно първенство размаза ЗАКСА, сервиран ни като сметаната от много силния шампионат на Полша. Волейболният ЦСКА твори чудеса, а обяснение няма.
Или поне, не и ако търсим логика. Наглед зачеркнати от специалисти за волейбола играчи като Ники Иванов, Евгени Иванов, Ивайло Стефанов отръскаха прахта от някакви звезди, дошли тук със самочувствие за 3:0. Така и стана.
Не 3:0. Три хиляди на нула. Отбор и публика заедно биеха начални удари, блокираха, гониха топките из игрището. Бой до полуда за фаворизирания съперник. "Старите кучета" се надигнаха за още един подвиг. И, кой знае? Може и да не е последен...
В този отбор е публична тайна, че пари има рядко и не по много. Нищо общо с тлъстите заплати във футбола, бонусите за победи, траншове... Волейболистите играят основно за честта си, за удоволствието от победите. Освен това се справят, чакайки един такъв мач месеци, насред посредственото вътрешно първенство. Не се изпотяваш в 3-4 двубоя поред срещу никакви съперници у нас, после излизаш и се биеш като равен със звездите на Полша.
И как този слабичък човек край игрището успява да мотивира и вдига за битка всеки път високите мъже вътре, остава загадка.
Затова в Самоков вдигнаха плакат - сър Алекс Попов. Треньорът работи в ЦСКА вече повече от десетилетие, във времена на кризи и безпаричие. Без никакви успехи допреди 3 години. Но с усърдие и надежда, че един ден ще се радва на резултати от честния си труд. Като онзи в Манчестър, който вече 25 години работи неуморно за успеха си. И го има в изобилие.
Сега Сашо Попов може да се усмихне. И нищо повече да не стори във волейбола, с този шеметен сезон, а и миналогодишния четвъртфинал в Шампионската лига, той върна някаква радост в спорта ни. А на всички, и най-вече на себе си, доказа, че ненаградени усилия няма.
На терена в тази вечер на чудесата имаше куп кандидати за титлата сър. И Пушката, и Салпаров, и Стефанов... Можем да продължим с Теди, Мейо и Портуондо. Но най-много я заслужава Николай Иванов. Колко загуби националния отбор, че този разпределител с огромно сърце и фантастичен волейболен ум вече 6 години не играе за България!? Спортисти като този с номер 12 са богатство.
Джентълмени с железен дух и неизчерпаема любов към играта. Колко жалко, че са на изчезване. И какъв късмет, че в този отбор са се събрали няколко такива. Запретват
ръкави, мислят, бият се, плачат и се радват заедно. Просто са отбор. Няма хленчене, няма звездомания, няма главозамайване. ЦСКА говори на терена.
Да се надяваме чудесата да не спрат. И стореното дотук беше хубаво, но сега искаме още. Искаме всичко!
