Мине се, не мине, и българинът става капацитет по всякакви видове спорт.
Когато например се бие Кобрата, народът разбира от бокс. Дойдат ли мачовете на националния отбор на България по волейбол, куцо и сакато говори за забивки, диагонали, разпределители и посрещачи. Някои даже са научили правилата за игра на либерото. А от началото на годината всичко живо приказва за тенис и Григор Димитров. Гришо така, Гришо иначе, нашето момче, героят на България…
Доскоро се твърдеше, че у нас всеки разбира от политика и футбол. Но футболът ни стана толкова отчайващо слаб, че отблъсна повечето си почитатели. И народът взе да разбира от политика и други спортове. Вече и от тенис. Няма как да бъде иначе, особено при този дефицит на кумири в днешна България. А Григор си е кумир отвсякъде!
Но още в първия му мач на турнира „София Оупън” се разбра, че спортната култура на нашенеца се е формирала на футболния стадион. И не е мърдала оттам. То не беше „У-у-у-у-у!”, то не беше чудо…
Но положителната промяна настъпваше от мач на мач. Къде с помощта на водещите Тодор Попов и Камен Алипиев, къде с тази на доброволци по трибуните – най-невъздържаните си взеха поука.
Промяната се видя още срещу Троицки на четвъртфиналите, а срещу Басилашвили нямаше поводи за нервни изблици и дюдюкане, след като нашият премина през съперника като експрес през малка гара. На финала срещу Гофен преобразяването вече беше пълно и даже остана впечатление, че подкрепата към Григор можеше да е една идея по-всеотдайна.
Но всичко е добре, когато завършва добре и от изминалата седмица в „Арена Армеец“ ще остане само прекрасният спомен от титлата на най-добрия ни тенисист. Другото ще бъде забравено бързо, а в третото издание на турнира догодина феновете ще гледат по установените стандарти и етикет.
Хората са достатъчно схватливи и някой просто трябваше да им обясни подробно, че между футбола и тениса има огромна разлика. Общото е само, че и двете игри са с топка.
Но докато за едната са характерни бушуващите страсти по трибуните, другата изисква тишина и определен маниер на сдържано поведение от страна на зрителите.
Откъде идва фундаменталната разлика между поведението на зрителите във футбола и тениса?
Оставете максимата, че тенисът е спорт за културни и възпитани аристократи. На първо място това е игра, базирана на логиката на резултата. В нея се води перманентна престрелка между двете полета. Спорните ситуации са пренебрежимо малко, особено след въвеждането на системата „Ястребово око”. Но понеже всичко на корта се развива за секунди, на играчите им трябва максимална концентрация. И публиката е длъжна да я осигури, като пази тишина. Така е по етикет.
Във футбола е точно обратното. Господар на играта и резултата е само времето и нищо друго (освен ако не трябва накрая да се бият дузпи). За разлика от отлично структурирания правилник в тениса, футболът е най-несправедливата игра, също като истинския живот. И в него, освен всички други екстри, имаме право на допълнителната помощ и от „дванадесетия играч” - публиката.
Една от функциите на този допълнителен играч се състои в това да оказва огромен натиск върху събитията на терена. Конфигурацията на трибуните, разположението на съблекалните и подстъпите към тях трябва да накарат противника и съдиите да се чувстват като хванати натясно, напълно беззащитни.
Крайната цел опира до това гостуващият отбор да се разстрои в същите пропорции, в каквито домакините получават предимство. Така си е вече цял век и половина, откакто съществува футболът. И е съществена част от играта.
Разбира се, ФИФА и УЕФА положиха големи усилия да намалят този натиск, като въведоха луксозните стадиони и скъпите билети. И наистина, в цивилизованата част на футболна Европа „дванадесетият играч“ поне малко от малко се укроти. Но по нашите географски ширини неговата работа си остава същата – не само да подкрепя своите, но и да разстрои противника. Понеже изначалната логика във футбола гласи, че в отбора са 11 футболисти. Както някой от тях е възможно да се контузи, така играта на друг може да бъде влошена под влияние на вражеската публика.
Докато в тениса идеята е съвсем друга. Там, за разлика от футбола, колкото и да си талантлив и гениален, няма как не почнеш от турнир с награден фонд от мизерните десетина хиляди долара. Трупаш точки и, ако си добър, се изкачваш нагоре в ранглистата.
Радостното е, че имаме не добър, а дяволски добър тенисист, който се цели във върха. Да си пожелаем отново да имаме и големи футболисти, за да може не само „Арена Армеец“, а и „Васил Левски“ да е пълен.
Защото никой не поставя под съмнение факта, че знаем как се подкрепя на футболен мач. А вече знаем как да се държим и на тенис.