Левски стартира първенството пак със загуба, както вече стана традиция. И го стартира от там, където преди малко повече от месец завърши миналото. Поражение у дома от ЦСКА 1948, напрежение по трибуните, неяснота за това какво се играе на терена, кой кой е в ръководството и изобщо - търсене на проблем, което обаче повече се превръща в гонене на опашката.
Всъщност, Левски е там, където е редовно в последните 5-6 години, с изключение на един период от 7-8 месеца на еуфория около финала за Купата на България, спечелен срещу ЦСКА (май 2022 г.). Тя повлече със себе си и отстраняването на ПАОК. И това е.
Тогава май имаше и пълен синхрон между публика, отбор, ръководство, спонсори. Хормонът на щастието бе ударил левскарите, а когато около един клуб цари подобен позивитен "вайб" - тази нова дума, настанила се в живота ни, то това се вижда ясно на всяко едно ниво.
Сега в Левски няма такова нещо. Има онова, което може да бъде описано с една дума - разединение. На всякакво ниво. Рязък спад в продадените абонаментни карти - близо наполовина от тези, които бяха разграбени преди старта на миналия сезон. Нито един нов футболист в селекцията, въпреки че се говори, че ще има такива. Кога? Евротурнирите са зад ъгъла, първенството си почна.
По трибуните в събота се викаше "срещу" и "за" Наско Сираков, като това сега изглежда новата разделителна линия в една фенска общност, която не е била единна за повече от половин година в последното десетилетие.
Все нещо делят левскарите. Все за нещо не са на едно мнение - и не говорим за казуси като "левият бек не я центрира добре" или "трябваше да вземем еди кой си, а не онзи другия". Генерално разделение.
Треньорът Николай Костов е като осъден на смърт, който е получил право на последен ден с хранене с любимите ястия, разходка из двора и екстри. Човекът се чуди как да стане - опитва нещо да промени в схемата, има някаква идея... И, ако погледнем играта в събота, без да обръщаме внимание на резултата, Левски не бе слаб. Не бе надигран. Просто не знаеше как да спечели мач, в който има надмощие.
И ликът и името на Спасителя Стоилов надвиснаха със страшна сила отново.
Но левскарите, които ясно отсичат - "Сираков вън, върнете Мъри", да не забравят фактите. А те са, че и при Мъри такива мачове имаше редовно. В които "сините" играят, другите печелят. 11 поредни двубоя без победа не е малка серия. Или пък това, че Левски за една календарна година броено от мача в събота назад, е вкарал повече от два гола във всичко на всичко четири случая. От 35 срещи. И над 80 процента от тях са с треньор Стоилов.
Да не се забравя също, че без Сираков нямаше да има връщане на Стоилов в Левски изобщо.
Тоест - всеки си има мнение, разбира се, но все пак да огледа добре нещата от всяка страна, преди да го афишира.
Дотук със защитата на собственика. То няма и много какво да се каже позитивно за него, освен това. Клубът оцеля, наистина, при това в много тежък момент. Но като цяло си живее в летаргия, с изключение на искрата и еуфорията, създадена от няколко резултата, взети под ръководството на Мъри.
Неговото напускане катализира процеси, които отново разделиха левскарите, а не биваше.
Има далеч по-важни цели и препятствия пред клуба и цялата общност, от това дали ще се спечели една купа или ще се стигне до евротурнирите.
Обаче друг собственик няма - този е. И той трябва да бъде подкрепен. Или сменен, ако масово не го харесват. Средно положение и окопна война не е добре за никого.
Защото така Левски пак е разединен, както почти винаги от 10-11 години. И това избива в много посоки, има много изражения, а първият отбор - лицето на всеки клуб, е най-ясното от тях. Него не можеш да го скриеш.
Навремето имаше лозунг от сектор "Б", който гласеше: "Левски е силен, когато е цивилен". Той се отнасяше за други времена.
Сега не стане ли "Левски е силен, когато е единен", работата я пишете "бега̀ла".
