Това интервю е част от рубриката "Бензин в кръвта" -съвместна поредица на Webcafe.bg и бензиностанции Shell.
В нея ви представяме интересни българи, чиято работа или хоби е свързана с пътя по един или друг начин. Разбира се, тук място ще намерят и интересни пътеписи описващи пленителни места от страната, които можем да посетим само с едно или две зареждания на колата.
„Родителите объркват децата си по всевъзможни начини. Дори и да си перфектен, означава, че родителите ти дотолкова са те объркали, че да трябва да бъдеш перфектен във всяко едно отношение“, казваше Хю Лори в култовия сериал „Д-р Хаус“.
Сещаме се за тези репики покрай срещата ни с Ангел Караньотов - четирикратен европейски шампион по супермото, син на лекоатлета Ивайло Караньотов и актрисата Аня Пенчева.
Ангел все още е известен и като „момчето, което влезе с мотор в мола“, въпреки че от случката в търговския център мина доста време, а самият Ангел порасна и улегна.
Мотоциклетизмът е стара мечта на баща му Ивайло, но по една или друга причина той не може да я осъществи и я сбъдва чрез сина си. Качват го на мотор още на 3 години, а на 8 получава първия си състезателен - подарък за рождения му ден. „Сестра ми ми го докара, аз го видях, разревах се и избягах“, разказва Ангел.
Говорим си с него в същата къща, където се случва това паметно събитие. В компанията сме и на вече възрастната немска овчарка Каро, която както Ангел казва – „иска да се покаже пред гостите”. Каро е жизнерадостно куче и настоява да участва в интервюто и в снимачния процес.
Още преди да седнем, Ангел казва: „Не мога без шоколад” и на масата се появява цял шоколад и още няколко бонбона. Ангел говори уверено и не се притеснява нито от въпросите ни, нито от обектива.
„В началото, когато чуех „мотор“, ревях. Не ми харесваше, бягах. Карах само заради баща ми и така до момента, в който си признах, че съм наркоман за мотори.“
Мотоциклетизмът е от скъпите спортове. Семейството ти трябва да е зад теб и да е готово да инвестира средства още от най-малка детска възраст. „Мотоциклетният спорт, както и автомобилният, са семейни спортове - всички са успели заради родителите си. Бащата трябва да е запален моторист, който е готов да дава всичко от себе си, за да гледа сина му как се „пребива“, майката също трябва да е готова да понесе тази мисъл и същевременно да търси спонсори. Малко са късметлиите като мен.“
Интересно, но любовта към моторите при Ангел не идва с победите, първите места и медалите. Явно нещо дълго култивирано у него най-накрая се отключва. За съзнанието на победител обаче трябва още известно време.
„Спомням си първата победа. Чувството беше много странно. Аз се притесних, че победих момчето, което трябваше да стане първи. Ние бяхме приятели, беше много смешно. Аз спрях, баща ми дойде и започна да вика „Браво! Супер!“ Майка ми плачеше от щастие. А аз си мислех какво ли ще каже той за победата...“
С мотора в мола
Инцидентът, известен като „мотора в мола”, се случва, когато Караньотов е на върха. Ангел е европейски шампион по супер мото в четири поредни години – от 2010 до 2013 г.
В началото на юни 2012-а Ангел и няколко негови приятели влизат с моторите си в мола на Цариградско шосе. Случаят се раздува със седмици по медиите. Караньотов дори е обявен за издирване по подозрение, че се укрива. Всъщност, тогава 18-годишният Ангел и баща му са заедно на състезание в Румъния. Първоначално крият от майка му за инцидента, но тя разбира, когато служител на МВР се обажда в дома им, за да търси Ангел.
Пет години по-късно Ангел изглежда забравил за инцидента. Но не е забравил да си направи изводи: „Имам две обеци на ухото. Едната е, че ако реша да правя някакви глупости в бъдеще, твърдо ще бъда сам. Втората е да не вярвам на никого, освен на родителите си.”
Караньотов често говори за родителите, за семейството си. Дали защото майка му и баща му са известни и е свикнал те да са основна част в неговите интервюта, или защото връзката им е силна, но постоянно споменава майка си, баща си, сестрите си и приятелката си Ива. Която май дори е малко по-луда от него.
Тя е една от най-добрите жени в автомобилния ни спорт. Един ден тя и четирикратният европейски шампион по супермото до нея решават да обединят талантите си и така се ражда проектът Drift and Dance.
Снимките отнемат два дни на адски студ. От -19 до -22 градуса. Ангел е на мотора, а Ива дрифтира с колата. Фотоапаратът работи за не повече от пет минути, защото фотографът е завързан с колани за задните врати на бус, който кара пред двамата, шофиран от бащата на Ангел, и има опасност да стане на ледена фигура. Наистина луда история. Go pro камерата също не издържа много – 15 минути и трябва да се прибере в буса, за да се стопли.
Пътят е напълно замръзнал, но след няколко минавания през един и същ участък Ангел е разбил част от леда с шиповете на гумите си и се появява малка дупка асфалт.
„Казах си, че ако „пипна” само малко асфалт за кратко, нищо няма да стане. Обаче точно тогава все едно някой ми взе мотора. Опитах се нещо да правя, но нищо не се получаваше. Казах си само „ле-ле” и се примирих, че падам. В тоя момент обаче чувам, че Ива още е на пълна газ. На нея й се е получил завоят и изобщо не разбира, че ще падам. Както и да е, паднах.
В моторните спортове ни учат, че като падаш, е хубаво да се разпериш, за да не се търкаляш. Ама на мен тука не ми трябваше да се разпервам, трябваше да се търкалям. Паднах и почнах да се търкалям. И това ми беше най-голямата грешка. Превъртях се и изведнъж паднах по гръб и се разперих. Ударих си главата брутално и вече виждах тръбите, на които се държи бронята. Спрях да се търкалям и изведнъж и тя спря. Това желязо (колата на Ива, както понякога я нарича) спря. И като по чудо, само част от краката ми попаднаха под колата. Ама тя не вижда от капака и не знае. Ставам, главата ми пищи и я гледам как реве. „Сгазих те, убих те“.
В първия момент баща му изобщо не разбира за инцидента. Неговата работа е да държи стабилна скорост нагоре по склона и да си следи пътя. „Докато падах, само видях как Любо (фотографът) се хваща за главата. Баща ми разбра, че съм паднал след три-четири завоя. Няма как да гледа и в огледалото, защото и ние отзад даваме газ, за да се получат снимките”, спомня си Ангел.
Всичко завършва без особени последствия, освен синините по тялото на Ангел и пораженията по мотора. И измръзналия фотограф, за когото Ангел не може да се сети, без да избухне в бурен смях.
Отказването
Последната година, в която Ангел се състезава е 2014 г. Определя я като много тежка. „Тогава се сблъсках с чалгата в българския спорт, и в частност с футбола. Тогава разбрах, че не можеш да бъдеш какъвто и да било спортист, ако спортът ти не е олимпийски, или не си футболист.” Решението му не може да се нарече спонтанно, тъй като двамата с баща му от години се опитват да намерят спонсори не само за себе си, но и за Федерацията по мотоциклетизъм, и да убеждават различни правителства и министри, че това е спорт, в който заслужава да бъде инвестирано.
„Моят спорт се тълкуваше като медал, с който Министерството да се окичи при евентуални успехи. Е така, като за забавление, като хоби. Аз никога не съм си представял, че ще имам нужда някой да ми каже едно „Браво!” за успехите, но това беше тотална непризнателност. И тогава поставих следния въпрос пред себе си – какво ще се случи, ако стана световен шампион или ако се откажа. Отговорът беше един и същ. Поставих на кантар нещата и реших, че повече няма смисъл.”
След края на състезателната си кариера, се отдава на кратка почивка. Все пак, както казва баща му, той от малък е като войник. Сега Ангел обича да ходи в планината. Любимото му място са Златните мостове, но редовно обхожда и маршрутите във Витоша, често в компанията на друг наш шампион, но в автомобилния спорт – Димитър Илиев.
Открива школа, в която да учи мотористите на пътя на най-елементарни неща. Води индивидуални уроци, защото знае, че всеки се нуждае от различен съвет. „На един са му трудни завоите, на друг – спирането, на трети – тръгването от светофар. Всеки е различен.”
Отнася се много строго към колегите си на две колела и не се притеснява да ги критикува. „Мотоциклетът е виновен при всички случаи. Термин от типа „тоя ме засече“ не съществува. Мотористът винаги е виновен. За 3-4 000 лева можеш да си купиш мотор, който вдига 250 км. Той е много достъпен. Ти си купуваш мотор, за да караш бързо. Кола за 3000 лева не може да вдигне 250 км. Или ако вдигне, ще е веднъж. Щом си на мотор, автоматично ставаш по-бърз от останалите. Шумен си, привличаш вниманието и мотоциклетът подтиква да му даваш газ. Малко са мотористите, които не използват предимството на мотоциклета – не карат много бързо, не се навират между колите и не са нагли. Не познавам такива. Аз за себе си съм взел мерки и се движа с 50-кубиков скутер, защото и пълна газ да му дам, той повече от 60 км/ч не може да вдигне.
Мотористът трябва да предвижда всичко. Никой не е длъжен да пази моториста. Разбира се, хубаво е автомобилистите да помагат, да не бутат поне умишлено, но мотористите си мислят, че са малко над закона. Самият аз го виждам, когато карам в група. Разбира се, че е мит, че само тука е така. В Италия е нещо страшно. Там мотористите и могат да карат, лягат по завоите, падат, и са доста нагли. Но фактът, че голям процент от шофьорите в колите също са мотористи и се пазят, си оказва влияние.”
Освен школата, запълва дните си с бокс, въпреки че напоследък не успява да намери време. Съветва обаче всички да се заемат с бойни спортове. „Запалих всички около мен: майка ми, сестрите ми. Това е страхотен спорт, защото първо – е сложно координационно действие, което те развива, и второ – успокоява те и те кара да се чувстваш добре физически и да изглеждаш добре.”
Завръщане
Минават година, година и нещо след отказването и желанието да се качи на мотор отново се заражда. Все пак е още на 23. Решил е да се пусне на републиканския пистов шампионат. Сезонът вече започна, така че тази година ще му служи нещо като генерална репетиция, ако реши нещо по-сериозно в бъдеще време.
„Баща ми пак ще поддържа мотора, а на майка ми й остава да се моли.” Е, ако Ива не изскочи от някъде с колата, най-вероятно всичко с Ангел ще е ОК.
