„Все пак трябва да се уважаваме по някакъв начин...", казва Боби Михайлов, след като самодоволно се е усмихнал на собствената си забележка за спортните си постижения в миналото.
Човекът е бил капитан 70 мача на националния отбор при четири класирания на големи първенства и държи да го изтъкне със светнал поглед ни в клин, ни в ръкав, докато сащисаните журналисти го препитват баналности около представителния ни тим и мача с Италия.
Нито един въпрос не е свързан с причината за веселяшката му бъбривост; явно събралите се все пак не са забравили за теренните подвизи на вратаря и му имат уважение дори в тази нелепа ситуация.
А пък и той очевидно се е уважил порядъчно и не спира да плещи.
От непринудения разговор разбираме, че Боби е в настроение да уважава не само себе си и събралите се репортери, но още министъра на спорта, капитанската институция, играчите, противника, Любо Пенев и разбира се настоящия национален селекционер. При този последния нещата с уважението явно са взаимни, иначе не виждаме причина точно синът на Боби да пази, но така или иначе Петев си призна, че не разбирал от вратари.
Самият Николай също на свой ред поиска зачитане преди срещата, но фенското уважение беше насочено повече към майка му, предвид някои отигравания. Изобщо това беше вечерта на голямото уважаване.
Или ако трябва да цитираме по-точно шефа на БФС: „уважаването по някакъв начин".
В интерес на истината по един или друг начин Боби Михайлов хвана уважението ни през годините, но както приляга на опитен страж, не го задържа, а с мощен шут го изпрати далеч в полето на противника.
От онзи харизматичен играч, когото разнасяха на ръце, не остана нищо, дори тупето му някак изглежда друго сега.
Ерозията в респекта към златното ни футболно поколение отдавна е налице, но и те не направиха нищо, за да съхранят това, което предполагаха, че им се полага вечно. Напротив - съзнателно се докараха да позицията, в която най-много им се доверяваме, когато рекламират бира.
Що за футболист беше Михайлов и какви сантименти е подбуждал в сърцата ни вече отдавна няма значение. Днес той е един подпухнал празнословец и гуляйджия около трапезите на големците, който за десет години на върха на най-популярния спорт не успя да се справи с нито един от проблемите му.
Класиранията на сериозни форуми се превърнаха в куха риторика, в която до последно се правят сметки, обикновено без кръчмар. Подборът на национални треньори следва някаква елементарна приложна логика, която неизменно започва да издиша в един момент.
Съдийските назначения и уговорените мачове са цирей, който се лекува само с обещания и замижаване. Същото важи и за лицензионната политика, където обикновено дълговете се погасяват с още дългове и административната строгост рязко омеква пред угрозата от фенско недоволство.
А сделките с телевизионните права обикновено рано или късно водят до невъзможност мачовете да бъдат гледани масово. За национален стадион ви предлагам изобщо да не подхващаме дума.
Ето как постепенно Боби Михайлов се превърна от достойния за уважение капитан в типичният роден управленец - впит в поста си майстор на големите приказки, ефективен комбинатор в навечерието на избори и напълно ялов откъм реални резултати.
Но това очевидно не му пречи ни най-малко, макар че се съмняваме изобщо да го съзнава.
Уважаваме ли го достатъчно? Ама разбира се!
Уважаваме го точно толкова, колкото себеуважение ни демонстрира самият той онази вечер. Наздраве, Боби!
