Онзи ден чух нещо странно. Привърженик на Левски спореше с цесекар за дербито в събота и само по една тема двамата бяха единодушни.
Нямало да има повече от 15 хиляди, защото ще е студено, до минус 10 градуса се чакали. А нали и мачовете напоследък не струват.
Такова заключение може да пусне правата линия върху екрана за пациента "български футбол". Край, стоп, баста!
Отпиваш обаче от бирата и разбираш, че хората май са прави. Дано стане обратното, но прогнозата за наполовина празен стадион изглежда сериозна.
Поне дербито си искаме. Искаме си го обратно.
Ако има място за носталгия по футбола ни, тя е за онези вечери, в които България ослепяваше, оглушаваше и онемяваше за света. Имаше само един телевизор, два отбора и нищо друго.
Тогава, когато чакахме от обяд бащите ни да ни заведат на стадиона.
Ако ли не, събирахме се по няколко съседски семейства, карахме се, крещяхме. И пращахме най-малкия в компанията за още бира. А след мач споровете пред блока продължаваха до среднощ. Синьото срещу червеното. Нашите срещу вашите. До прегракване. Всеки се вълнуваше от този мач.
Слависти, локомотивци, ботевисти. Това беше Левски срещу ЦСКА! Мачът!
Тогава имаше герои. Всеки точен удар или победен гол се помнеше и преразказваше. А голмайсторът влизаше във фолклора. За тези хора има песни. За сегашните звезди вероятно никой няма да напише и ред след години.
Как да не тъжиш да онези следобеди, в които "Синьото" и "Царевец" бяха море от народ, от който асфалтът не се виждаше. Нямаше десетки заведения, само по една будка за бира. Но се събираха хиляди. От сутринта, от обяд, а след мач оставаха до зори. Всеки автобус бълваше нови и нови, със сини или червени шалчета, омотани като някакви сектанти.
Да, имаше грандиозни битки, имаше ранени и инциденти. Имаше страст.
Сега има само безразличие.
И някаква мъглива омраза, която избива в някой друг бой и чупене на седалки. Имената на играчите са еднакви, сред тях няма герои.
От всички 22-ма благословени (въпреки, че те едва ли го разбират), които ще излязат на терена в дербито в събота, единствената звездичка е Гара Дембеле. Някакъв си французин-малиец, който е тук от вчера и ще си иде утре. Агитките няма дори за кого да запеят.
Искаме си дербито, за което се говореше с месеци след края. А не това, за което се пише седмица по-рано. И не се пише за мача, за нападателите, за вратарите, за капитаните, за историята, а за цените на билетите, които никой не търси, и за това как 5000 полицаи щели да пазят 10 000 фенове.
Гледаме как Гугутката се дърля с Дучето, как треньорите без нито една купа Ясен и Милен се заканват. Едните треперят за Делев, другите си пазят таблото от някоя бомбичка.
Господи, навремето и без табло мачовете бяха велики. А Делев нямаше да влезе дори сред резервите на някой от отборите.
Така до началния сигнал ще четем и слушаме за съдията, билетите и заканите. Той ще дойде и 22 уплашени сърца ще туптят из терена.
Както е вече от години. За последните 6 сезона само два пъти единият отбор е бил другия с над 1 гол разлика. Само в един мач са вкарани повече от 2 гола. И общо са създадени, грубо пресметнато, към 20 голови положения. Да ги закръглим на 26, така ще са точно по две за тия 13 мача. Дерби ли? Какво дерби?
Новият век превърна мачът на героите в мач на страха. Битката за България вече е някакъв си двубой от ХІІІ кръг, например.
Остава ни да си пием биричката и да гледаме Бербатов. А, да - Бербатов. Когато той игра за последно в дербито, надигна емоции като вулкан. Намразиха го заради онези пропуски на "Герена", помните ли? Дори и пропуските в големите мачове се помнят, а вече сме 2011 година.
А вие сещате ли се без помощта на Google кой вкара головете за ЦСКА при победата с 2:0 миналата есен? А кой уцели греда в тоя мач? Кои бяха треньорите? Ако не помните, проблемът не е у вас.
Искаме си дербито!