Епидемията на терора

Два разстрела на опозиционери в европейска столица за един ден - това май не се е случвало никога.

Бивш депутат, офицер от военното разузнаване, разстрелян на стълбището пред апартамента му в жилищен блок. Популярен журналист-провокатор, критикуващ властта, лежи на тротоара до детска площадка в центъра на Киев.

Хладнокръвно, зрелищно безобразие.

Щедри фотогалерии на кървави човешки тела текат по страниците на информационните агенции, последвани от объркани реакции на хора на високи постове, които трудно прикриват липсата на съболезнования.

Обществен разговор, в който усетът за приличие пред смъртта - без значение дали е на политически съюзник или опонент - отдавна е умъртвен вследствие на травмите от братоубийствения конфликт, който разяжда нацията от години.

Ритуални жертви или начало на терора?

Киев отдавна преизпълни годишната си квота на показни (само)убийства - все бивши челници на украинската номенклатура от епохата на Янукович, свидетели (или съучастници) на най-бруталните дни на разпада на стария режим.

Властта не знае как да обясни терора посред бял ден. Няма интерес от елиминирането на отговорниците за държавно-оркестрираните престъпления, но явно няма интерес и да съчувства на екзекутираните.

Версиите са безкрайни: поръчки, провокации, прикриване на кални следи, или току-виж епидемия от угризения на нечия позакъсняла съвест.

Украйна не случи на елит. Държавата на милионерите се превърна в кървав полеви експеримент на неосъществени имперски амбиции, закъснели със стотина години.

Децата на революционерите приватизираха символите на протеста, децата на матрьошките на Кремъл си позлатиха тоалетните с парите от държавната хазна.

Смазана отвън, разкъсана отвътре, най-голямата държава в Европа не спира да кърви.

Вече никой не смее да попита кой има интерес да продължава насилието. В страната на вечното извънредно положение трудното тепърва започва.