"Вкарваме закон за 1 лев субсидия. Да видим тогава партиите как ще се оправят в следващите години, как ще плащат на изборите, как ще плащат на социолози, политолози... Няма да търпя върху ГЕРБ да се упражнява който и да било."
Бойко Борисов, 6 юни 2019 г.
Няколко часа по-късно парламентът подкрепи на първо четене появилото се изневиделица предложение на правителството държавната субсидия на партиите да бъде намалена от 11 лв. на 1 лв. за действителен получен глас. Въпреки че и самият Борисов посочи риска от това по-ниската държавна помощ да доведе до ситуация "като в Чехия", в която "милиардерите са и премиери", а партиите са собственост на бизнесмени.
Защо тогава кабинетът предложи, а ГЕРБ подкрепи по-ниската субсидия, след като това било популизъм?
Дали за да припише на себе си този подвиг, който има шанс да бъде посрещнат с овации от гласоподавателите? Или може би като предизвикателство към БСП и останалите партии, както личи от репликата "да видим как ще се оправят"? А може би и двете.
За съжаление, инициативата за промени в Закона за политическите партии и този за бюджета (в който е посочено каква сума на глас получават партиите през дадената година) по-скоро бива използвана като оръжие срещу политически опоненти, отколкото като начин за справяне с реално съществуващите проблеми около партийното финансиране.
Без този "втори план", логиката зад това решение изглежда изключително сбъркана: прави се нещо, за което едва ли не се признава, че е популистко и може да има негативни последици в дългосрочен план, но пък е "дошло от народа".
Партиите с натрупан финансов ресурс и с обичайно най-високи резултати на изборите няма защо да се тревожат толкова от орязването. Да му мислят по-малките формации - сега представените в парламента или бъдещи такива, чиято възможност да финансират бъдещите си кампании ще бъде затруднена.
Т.е. ще стане още по-невъзможно те да "пораснат", без да станат васали на нечии бизнес интереси, а може би и политически такива.
Но все пак голяма част от българските граждани подкрепят идеята за субсидия от 1 лев, както сочат и резултатите от референдума от 2016 г., иницииран от екипа на "Шоуто на Слави". Тогава тази идея беше залегнала в един от трите въпроса и получи най-гоялма подкрепа сред гласувалите - 72,16% гласуваха "за" (това са едни реални 2 516 791 български граждани).*
Това, което ГЕРБ направиха, е да отнемат възможността някой друг да натрупа активи, играейки си с темата за субсидиите - от Слави до останалите партии във или извън парламента.
Така с три години закъснение беше изпълнена волята на тези 2,5 милиона души, но с една вратичка за оправдания, която гласи "Това е лошо, партиите ще станат зависими, ама вие поискахте...". Пътят към Ада, нали... Същевременно има риск дискусиите по темата за партийното финансиране сега да останат на заден план.
БСП се включи в "забавлението" с идеята за това партиите да внесат натрупаните си депозити в бюджета - явно замахване по ГЕРБ и техния финансов ресурс, който им позволява спокойно да внасят такива предложения.
Същевременно идеята получи подкрепа от някои от по-"малките" в парламента, просто защото нямаше да е удобно да го отхвърлят. Въпреки това резервите остават - Валери Симеонов от НФСБ иска възможност за официално финансиране на партиите, а от ВМРО (в лицето на Искрен Веселинов) посочиха, че за "популизма няма почивен ден" и вместо това стана дума за таван на субсидиите (а таван би засегнал най-вече двете големи партии).
И така, когато дойде време да се гласува бюджетът за следващата година, в който ще трябва да бъде посочено дали и тогава субсидията да е 1 лев на действителен глас, може да се стигне до много сериозно клатене на управленския кораб. Дали публично, дали при затворени врати.
Освен използването на темата със субсидиите и като политическо оръжие, тъжното е, че реалните действия по нея едва ли щяха да започнат, ако не беше информацията, изнесена от екипа на "Шоуто на Слави", за това, че партиите са получавали по 13,23 лв. на глас, вместо вписаните в закона 11 лева.
"Техническа грешка", както го описа Менда Стоянова.
Докато в страни като Украйна, Словения и Италия комици влизат в политиката, у нас едни основно комедийни шоута вършат работата на институциите. Вместо да ни карат да се смеем, ни показват причини да гледаме намръщено. И накрая слизат от ефир - я по собствена воля, я не.
А без забавление от екрана, ще останем с това от пленарна зала. Въпросът е кой ще ни забавлява и дали ще ни е смешно.
