Най-страшното състояние на едно общество е апатията - онзи тотален непукизъм и липса на интерес от всичко, което се случва, което се говори и което се върши в публичната сфера.
Това е знакът, че "лошите" са победили - на теб просто вече не ти пука и оставяш светът да се върти, а кучетата да си лаят. Всеки да си гледа своята работа и дотам. Това изяждащо усещане за липса на смисъл сякаш е навсякъде.
Ако някой си постави за цел да следи публичната част на българската политика, няма как да не остане с впечатлението, че подобно нещо у нас реално почти няма.
Тук не говорим за онези дълбоки води на схемите от интереси, роднински връзки и приятелски почесвания по гърба. Там и с години човек да се рови, винаги ще има нови и нови слоеве "политика".
Напротив - само за това, което се вижда с просто око.
Тоталната липса на адекватен политически дебат, вместо който получаваме обичайните надвиквания, размяна на обиди, обвинения и хвърляне на кал. Не се говори за идеи, говори се за "идеологии" - кой е по-ляв и кой е по-по-най-десен.
Ако въобще се говори за политики и за закони, то се прави двуизмерно и без дълбочина - "нашият вариант за закон е добър, вашият е пълна скръб и ще създаде много проблеми". И дотам.
Ако политическият дебат в същността си е фехтовката с думи, то у нас сякаш той се свежда по-скоро до замеряне с гуано. И тук-там пада някоя и друга оставка между другото.
Скандалът стана основната форма на политическа комуникация. Един идва и си заминава за дни, само за да дойде друг. Непотизъм, изтребители, тишина в заведенията, протонацисти във властта, обществени поръчки в НДК, еди кой си казал нещо, пък било то за празни столове, дебили или каквото там още има. Буквално скачаме от тема в тема, от скандал в по-дълбок скандал.
Народното събрание и политическия ни елит са се превърнали в една своеобразна смесица между "Биг брадър" и "Мис България", в която на зрителите се представя определено развлекателно съдържание от едни хора, които си крещят с едни други хора, а междувременно едни трети хора си уреждат нещата при закрити врати.
И това дразни адски много. А по-лошото е, че далеч не е от вчера.
Години наред "по телевизора" виждаме преди всичко имитация на политика. Проблемът е, че вече дори и частта с имитацията става все по-посредствена и некадърна.
Ти си викаш, а всъщност нищо не се променя (само играчите се сменят малко по малко). Така постепенно дразнението бавно и постепенно преминава в апатия.
Реално не би било проблем, ако тази апатия обзема само шепа хора. Въпросът е, че не това е случаят.
Това е една от националните болести: волско търпение и зверски непукизъм, примесен с мрънкане.
Депутатите си лаят, керванът си върви, а на нас ни остава само да гледаме, че разни неща уж се случват и да пращаме света по дяволите.
