Председателят на Народното събрание "представлява Народното събрание като институция", гласи чл. 77 на Конституцията. Същата, дето искат да я сменят/пенсионират/ремонтират.
Понякога значимостта на този пост се забравя. Както от всички нас, като граждани, които я са чели тази Конституция, я не са, така дори и от хората, които имат рядката чест и привилегия да бъдат избрани на този пост.
Какво е необходимо да си председател на Народното събрание обаче Конституцията не казва - изискванията са същите като за депутатите, т.е. ситото е много широко и изборът на човек зависи от вкуса на мнозинството в пленарна зала.
Ето защо няма никакъв проблем дори машинен инженер да оглави парламента. Такава по образование е и Цвета Караянчева. И ако гледаме на парламента като на една гигантска машина, за чиято работа председателят отговаря, следва да си зададем въпросът "Работи ли тази машина добре?".
Особено когато виждаме дебати като този от четвъртък - посветен именно на искането за оставка на Караянчева - когато нивото на политическия език бъде сведено на такова, подходящо за махленска свада.
Не че смяната на Караянчева би решила нещо. Нека не бъдем такива наивни оптимисти - българският парламент страда от своите порочни недъзи от твърде много време, а не е по силите на който и да е да ги "ремонтира" самостоятелно.
Все пак председателят на Народното събрание е важна фигура в политическия живот на страната, която често си позволяваме да пренебрегнем. Постът идва с неписани правила за поведение и когато се появи дори съмнение, че са нарушени, опозицията атакува.
Така се стигна и до искането за оставка на Караянчева, която през годините - още дори преди да заеме този важен пост - прояви таланта да създава изказвания, които да пораждат от присмех до народен гняв. И всеки път минава с по едно "сори, не се разбрахме" - в общ смисъл, макар подробностите да са различни.
Помните ли? От Пекин във Виетнам и извинението след това "не съм блондинка под прикритие" до тазгодишното твърдение, че замразяването на депутатските заплати в пандемията би било "популизъм", проблемите с журналистическия достъп в новата сграда на НС, изказването "Ходи пеша, бе!" за возещите се с метро протестиращи, че и странният факт, че се обиди от реакциите за това, а не от други предполагаеми изказвания по свой адрес.
"И като им се откри" на опозицията от БСП и ДПС, беше нормално те да пробват да я свалят от поста. Опит за една малка победа, утешителна, след като не успяха по никакъв начин да канализират енергията на протестите в своя полза (а нека бъдем честни - вероятно изобщо не беше възможно да успеят).
Логиката беше като няма да има "оставка" на правителството, да вземем главата поне на един важен. На свой ред малко безсмислено упражнение - мнозинството отново ще избере следващия председател, а, както казахме, ситото е широко. Не се знае кой пръв ще изпадне през дупката и ще се стовари на централния стол в парламента.
ГЕРБ и различните им коалиционни партньори за последните 11 години развиха умението да изхвърлят зад борда хора, които около един или друг скандал са натежали на управлението. Този баласт, вече надупчен от "стрелите" на опозицията и общественото мнение, лесно бива жертван, за да не тегли надолу общия партиен/управленски балон.
Това обаче не стана с Караянчева. От искане за оставка се стигна само до "остава".
Защо? Може би защото управляващите не искат да показват слабост или отстъпчивост, когато социологически проучвания им предричат по-слабо представяне и изравняване дори с такъв традиционно слаб опонент като БСП. Или когато един нов субект подава гологлава глава в същите тези изследвания с претенцията - може би доста основателна, че от неговата политическа формация ще зависи следващият кабинет.
Не че Караянчева не е ценна за ГЕРБ, че да я хвърлят лесно на лъвовете. Четири пъти е избирана за депутат в Кърджали, което я прави важен актив на партията в областта, смятана от години за крепост на ДПС. Но не това беше водещото.
А и очевидно зле премерените изказвания вече не са достатъчна причина някой политик да (бъде принуден да) отстъпи. Рядко са били, дори когато е на такъв важен пост.
Прагът ни на търпимост за гафове в съвременната политика е паднал значимо. Всяко чудо за 3 дни, което после се забравя във време, в което политиците - не само у нас, но и по света - по-често са шоумени и са възприемани като такива, отколкото като... политици.
Обсъждането по искането за оставката на Караянчева го доказа. Неизбежен е паралелът чия оставка се дебатираше в парламента и как точно протече дебатът. Депутати с всякаква партийна окраска нарамиха вербални лопати и от трибуната се заеха да копаят поредното ново дъно на политическото говорене у нас.
Един голям гаф. Проява на криворазбрано шоуменство. Цирк, както и някои от народните представители сами го определиха. От реплики за еднополова любов, през намеци за такава в затвора, спор за взети папки, изказвания за "водопровдчици" и "партизански навици".
Самите мотиви на опозицията - от нарушение на Конституцията до "неприемливо и неподходящо публично поведение", което уронвало престижа на Народното събрание - останаха на заден план. Решението "оставка" или "остава" беше взето още преди циркът да отвори врати.
Всичко това завърши с букет, който депутати от ГЕРБ дадоха на Караянчева.
Как никой не се сети да подготви един букет - бил той и траурен, за смисления дебат в българската политика? Това, че кариери се погребват не по "заслуги", а по партиен интерес, вече си го знаем.
