Млади, бедни, слабо образовани и гневни - това са най-типичните черти на онези българи, които се противопоставят най-силно на наложените от правителството мерки срещу разпространението на коронавируса. Това показват данните от социологията.
Те живеят в областните центрове или в малките градове и за тях политиките, които държавата приема покрай заразата, са по-опасни от самата зараза.
Вече над 9 месеца светът е в състояние на пандемия от вирус, който в глобален мащаб досега е коствал живота на над 1,65 млн. души. У нас броят на починалите надминава 6100 и постоянно се повишава. Както математическите модели, така и практиката от различните държави показват, че най-доброто решение в борба с COVID-19 са блокадите - колкото по-строги и категорични, толкова по-ефективни.
Разбира се, тези мерки се съчетават и с грижата за икономиката. Затова и у нас така и не се наложи пълен локдаун - нито през пролетта, нито сега през есента и зимата - магазините, включително и големите вериги продължават да работят, по-големите отрасли на икономиката извън туризма и ресторантьорството - също.
Защо тогава тези млади хора са така ядосани и настроени срещу мерките? Ако месец-два стоене вкъщи може да намали драстично броя на новите случаи, защо не проявим солидарност и да изпълним тези предписания, докато ваксините дойдат и не осигурим груповия имунитет?
Защото нещата не са толкова прости. От здравна гледна точка мерките са правилни. От дългосрочна гледна точка за бизнеса - също - претъпканите болници и тежко болните служители не са от полза за никого. Но в сравнени с вируса, бедността и мизерията са много по-познати и болезнени заплахи у нас. И тяхното лице е достатъчно ужасяващо, че да измести всеки друг страх.
Колкото до солидарността - каквото и да си говорим, именно хората под 30 години са една от групите, които отнасят едно от най-тежките парчета на солидарната отговорност за вируса.
Макар и застрашени, младите хора далеч по-често прекарват вируса в леката му форма в сравнение с останалите възрастови групи. Същевременно обаче голяма част от тях, особено в градовете из страната, много по-трудно си стъпват на краката, за да придобият финансова сигурност.
А сега пандемията и мерките за бизнеса заплашват да разклатят из основи тази тепърва изграждаща се стабилност за много от попадащите в тази възрастова група.
Това е моментът, в който точно си започнал да си позволяваш малко повече спокойствие, да не си броиш парите до стотинка в края на месеца, и изведнъж се връщаш на стартова позиция с намалена заплата и надвиснала над главата угроза от загуба на работа.
Още по-зле е положението за онези, за които краят на месеца действително идва с въпроса "Ще свържа ли двата края?". Когато изведнъж работата спре, просто оставаш "капо".
Истината е такава - мерките спъват работата на бизнеса, страхът от коронавируса води до намалени обороти, а това - до по-малко печалба. Това не значи, че мерките не са нужни. Означава обаче свиване на разходите. Оттам идват вече намалените заплати, неплатеният отпуск и цялостната заплаха от фалит и загуба на работни места.
И когато си млад, не чак толкова образован и с месечната си заплата не можеш да си позволиш да спестяваш, това положение може да бъде ужасяващо.
Макар статистиката за средните заплати през последните години да показва добри тенденции, все още масово заплатите у нас са под 1000 лв.
Според данните на Министерството на финансите за 2019 г. малко над 49% от работещите на договор у нас са на минимална заплата. Още 22,4% пък получават между 560 лв. и 1000 лв. месечно възнаграждение.
Разбира се, тук говорим за светлата част на икономиката, но дори и да добавим сивия сектор (който няма как да се измери), гледката няма да стане кой знае колко по-оптимистична.
В малките градове има и друг момент - липсата на особено много алтернативи за работа. Ако твоята фирма фалира, много по-трудно ще намериш ново място - още една причина да се притесняваш от финансовия аспект на кризата повече, отколкото от здравния.
Като добавим и факта, че в голямата си част заетите в ресторантьорския и хотелиерския бранш, които са сред най-тежко засегнатите от кризата, са предимно млади хора, това завършва картината на нещата.
А това, което ни плаши, лесно се превръща и в обект на гняв и остра неприязън. И тъй като никой не може да държи отговорен вируса, следващата най-добра мишена за негативните емоции са държавата, управляващите и мерките.
Много по-лесно е да се ядосваш на новите правила, да ги заклеймяваш и отричаш (особено ако си млад и здрав), когато си поставен в безизходица, отколкото да приемеш, че ходът е бил правилен, но ти си невинната жертва, която не е имало как да не бъде дадена.
Въпросът е, че затварянето сега, дори и да не е най-строгото, е наложително предвид здравната ситуация. Със или без гняв някои неща просто трябва да се направят и да се спазват, за да започнем пътя си към възстановяване.
Това, което може да се направи за онези, които са пострадали от кризата, е да се разшири обхватът на държавните помощи толкова, колкото икономиката ни може да си го позволи, за да се намали възможността за пропадане в бедност за толкова много хора. Останалото, за жалост, включва стискане на зъби, докато кризата отмине.
Дано тогава вече започнем да работим за икономика, в която по-малко хора са на само крачка от несъстоятелността.
