За първи път се срещам с Лана Дел Рей, когато една сутрин по VH1 пускат „Video Games". Дотогава почти никой не я е чувал и ми отнема време, докато открия името й и повече информация за нея.
Няколко месеца след като „Video Games" става номер 1 в разни класации, Rolling Stone наричат Лана "новото име в музиката, което трябва да чуете". На пазара вече е вторият й албум „Born to Die" - втори в нейната кариера, но реално първи с комерсиално разпространение. Първият й албум носи името „Lana Del Ray a.k.a. Lizzy Grant", както е истинското име на Дел Рей, но скоро след излизането му в iTunes store e изтеглен, тъй като студиото, което го продуцира, не може да си плати за разпространението.
Години по-късно, Лизи, сменила вече официално името си на Лана Дел Рей, откупува всички права на албума и си го преиздава сама. Това, разбира се, се дължи на огромния успех, който "Born to Die" й носи.
Той се появява на музикалния пазар през 2010-а, две години след първия й албум, но близо 4 след първия й сингъл изобщо - парчето „Kill Kill". След огромния комерсиален успех Лана става известна - половината хора я мразят, другите я обожават. Но всеки, когото попитате, има мнение за нея. Много хора твърдят, че не я харесват и обичат да обясняват защо. Лана Дел Рей предизвиква у хората нужда да я обсъждат, точно сега, веднага да ти обяснят защо не я харесват.
След „Born to Die" - най-добрият албум в кариерата й до този момент, Лана Дел Рей пуска "Born to die: Paradise edition", който е подалбум на „Born to Die", но реално e разделен в два диска и съдържа нови песни. Те са общо 8 на брой, седем излезли с клипове или като сингли - вторият добър албум в кариерата на Дел Рей. След това тя прави турне и леко се скрива. На турнето хората откриват, че Лана някъде вътре в себе си все още е Лизи и всъщност адски я е срам да пее пред публика. Това е проблем в началото на кариерата й, проблем е и сега. Хора, които са я слушали на живо, казват, че след второто парче се отпуска и концертите й винаги минават страхотно.
След две години пауза от „Born to Die" и "Born to die: Paradise edition", Лана Дел Рей пуска нещо, което хем може да мине като типично нейно, хем като много различно - албумът „Ultraviolence". Част от него изтича онлайн предварително и Лана Дел Рей маха изтеклите парчета от албума си, отказвайки да ги пусне официално. Феновете чакат „Ultraviolence" с нетърпение и част от тях са разочаровани, когато в крайна сметка го получават. Защото той наистина е много различен от останалите неща на Лана. Тя го описва като „мрачния си период", макар в личния си живот да е повече от щастлива. Между двата албума тя пуска три кратки филма със своя музика (Poolside, Lana Del Rey и Tropico) и работи с Баз Лърман по песента „Young & Beautiful", която е написана специално за „Великият Гетсби", а малко преди излизането на „Ultraviolence" пуска и кавър на известната песен "Once Upon a Dream" към филма „Господарка на злото".
Лично аз предпочитам Лана Дел Рей от "Video Games" - клип, който тя си е снимала и монтирала сама и който се състои изцяло от хаотични кадри на самата нея и хора, които е видяла. Сега някой ще каже: „Да бе, снимала си го е тя!" Хората вече отказват да вярват в обикновени истории, стане ли дума за популярни личности. Те отказват да повярват, че зад нещо не се крие непременно някакъв мастър план, който има за цел да ги направи потребителски зомбита. Аз избирам да вярвам на историите. "Video Games" ми е като начало на есен, като край на любов. Затова я харесвам и до днес.
"Honeymoon", който е четвърти студиен албум в кариерата на Дел Рей, обещава да върне на феновете старата Лана, онази от "Born to Die". Всичко свързано с албума се пазеше в дълбока тайна. До днес.
