Къде са "златните момчета" на Мондиала?

А беше време, когато едно 17-годишно хлапе с кожа от кафе отиде на другия край на света, за да се превърне в мит. В Бразилия гледаха танца му по шведските терени с два дни закъснение - телевизионните записи пътуваха със самолет до Южна Америка.

Само в полуфинала и финала той вкара 5 гола и стана най-младият световен шампион в историята. За по-малко от седмица Пеле влезе в пантеона на вечната слава: донесе за първи път „Златната Нике" на „златистите".

60 години по-късно мондиалът вече не изпълнява основната си функция - да ражда легенди.

Първенството, което трябваше да е дефинитивният сблъсък между Меси и Кристиано и което щеше да разиграе 11-ата „Златна топка" между двете икони, се превърна в шумно разочарование за напомпаните им амбиции. Има някаква трагична символика, че вместо да се диви на головете му по руските терени, светът хвана да пресмята колко фланелки на Роналдо ще бъдат продадени в часовете му след трансфера в Ювентус. Раздялата на португалеца с Реал (Мадрид) почти успя да засенчи полуфиналите на мондиала и това бе жалко. Маркетингът победи играта, а това е лоша диагноза за времената, в които живеем.

Аржентинец, герой на мондиал, играл за италианския Наполи. Не, не става дума за Марадона - много преди световното да роди легендата за Дон Диего, същия път изминава сънародникът му Гилермо Стабиле.

Финалист и голмайстор от дебютното издание на турнира през 1930 г., той става първото „златно момче" на световните първенства. Появява се в игра случайно, след като гледа мача на Аржентина срещу Франция от пейката.

Преди сблъсъка на „гаучосите" с Мексико обаче звездата на Бока Хуниорс - Норберто Черо, получава паник атака и някой трябва да го смени на върха на атаката. Дясното крило на Уракан - Стабиле, по прякор Филтъра заради умението си да намира пролука дори в най-гъстата отбрана, сграбчва шанса и нанизва хеттрик в мексиканската мрежа. Става легенда. Вкарва 8 гола на турнира, разписва се и на финала, който Уругвай обръща от 1:2 до 4:2. Стабиле не вдига купата, но е запомнен като първият герой. И до днес го славят като бащата на аржентинския футбол.

Ще го последват десетки - Джузепе „Пепино" Меаца (хлапето, донесло две световни титли на „скуадрата"), бразилецът Леонидас (вкарал бос 4 гола на Полша за победата с 6:5 през 1938 г.), уругваецът Хуан „Пепе" Скиафино (героят от „Ел Мараканасо" през 1950-та), момчето със златната глава - Шандор Кошич и унгарският му сънародник - маестро Ференц Пушкаш, футболния Моцарт - Мане Гаринча, английският джентълмен Боби Чарлтън, магическият квартет Жаирзиньо-Ривелиньо-Тостао-Пеле, кайзерът на футбола Франц Бекенбауер, матадорът Марио Кемпес, комарджията Паоло Роси, дон Диего Марадона...

През 20-и век мондиалът ражда повече герои от Холивуд и Нобел, взети заедно.

Списъкът може да се удължи, колкото ви е удобно: Сократес, Ширеа, Румениге, Хърст, Томашевски, Фьолер, Зико, Яшин, Еузебио, Пасарела, Монти, Мюлер, Платини, Дзоф, Стоичков, Хаджи, Фриц Валтер, Муур, Кранкъл, Фильол, Фонтен, Карека, Бонек... За да стигнем до 2002-ра, когато рециталът на Роналдо-Феномена и Ривалдо за последно произведе футболна митология. Оттогава световното рязко спря да ражда герои.

През 2006 г. Италия взе купата заради подвизите на... централния защитник Фабио Канаваро и левия бек Фабио Гросо. Първенството в Германия все пак ни остави легенда - но тя бе ударът с глава на Зидан срещу Матераци. Испанският триумф четири години по-късно пък бе победа на модела, при цялото ни уважение към маестро Шави или дон Андрес Иниеста - звездата в ЮАР бе „тики-така". А още четири лета след това гротеската бе пълна - Меси едва не изпусна „Златната топка" от срам, че го избраха за №1.

Сега видяхме новото крушение на Лео, на другия голям на нашето време - Кристиано, а защо не и на Неймар, от когото също се чакаха специални неща.

И тримата изиграха по един силен мач, после потънаха в посредственост. Извинения винаги ще се намерят - времената са различни, футболът е друг, отборите засенчиха индивидуалностите, схемите победиха таланта... Но в крайна сметка истината е, че легенда се става с характер, всичко останало са... просто извинения.

И все пак - кои блестяха на Мондиал 2018? Модрич, Гризман, Мбапе. Първият започна неуверено, но с течение на турнира разгърна цялата си магия. Да, онзи пропуск от бялата точка в продължението на осминафинала срещу Дания можеше да приключи хърватската приказка още преди да е започнала, но при решителните дузпи Лука намери сили да се поправи - макар Шмайхел да бе на косъм от ново спасяване. Но и това е част от митологията - във футбола няколко сантиметра могат да те направят велик. Дали щеше да се роди легендата за Пеневата чета, ако онзи удар на Костадинов на „Парк де Пренс" бе 5 сантиметра по-нагоре?

Френският Модрич - Антоан Гризман, дирижира блестящо рециталите на „петлите", но ще е пресилено да го сравним със Зидан от 1998-а или с Платини от 1982-ра.

На свръхталантливия Мбапе пък май му е рано - избухването срещу Аржентина или четвъртия гол на финала бяха по-скоро фойерверки. На Килиан (все още) му липсва постоянството на Тиери Анри, да речем. Да, Франция има невероятно поколение и колосален отбор, който съвсем заслужено стигна до титлата. Но е отбор без легенди.

„Какво е да си футболист? Привилегирован актьор, който пресъздава чувствата и мечтите на хиляди хора", каза навремето футболният визионер Сесар Луис Меноти.

За съжаление май и на този мондиал ни се наложи да мечтаем по... миналото.

Новините

Най-четените